Признавам си честно, каталога на IKEA ми е доста полезен – стимулира ме да се захвана със стягане и освежаване на някои от старите мебели, които не искам да изхвърля, но не ми се ще и да гледам повече в такъв вид, особено в новата къща.

Преди повече от година писах тук, че имам 2 офисни стола (и основата от третия) и се чудя как да ги стегна. Столовете са с адски здрава стоманена стойка, носачът за седалката също е от желязо, а самите седалка и облегалка – от шперплат. Имаха отвратителна и вече доста прокъсана тапицерия и колелетата бяха за смяна, като това беше единственият им проблем.

Първоначално смятах само да сменя тапицерията, но ровичкайки за идеи открих снимки на доста приятно боядисани Kevi столчета. Нашите приличат малко на този модел, а и боядисан шперплат определено се поддържа по-лесно, така че просто изчистих седалката и облегалката от остатъците лепило и дунапрен и хванах четката. Използвах черна акрилна боя, защото този цвят покрива шперплата много добре и нямаше нужда от втора ръка.

Резултатът съхне на терасата.

Мина почти седмица от “денят Х” или Голямото Преместване, мисълта за което ни тормозеше съня през последните 2-3 месеца. Мебелите са по местата им, вещите са извадени от кашоните и почти се събраха по шкафовете… и даже ми остава време да разкажа за събитието

Избор на фирма

Някой (вече не помня кой) ни препоръча “Хамали 007″… хвърлихме поглед и на останалите фирми, които могат да се открият в нета, но съществена разлика в цените и услугата не видяхме. Човекът на телефона звучеше като да си разбира от работата, отговори на всичките ни въпроси, даде приблизителна цена (240-300 лв) и си уговорихме оглед 3 дена преди преместването, за да направи по-точна сметка за необходимото време, размер на камион и сума.

Ден 0 (събота)

Кола (а и шофьорски книжки) нямаме, така че беше много важно всичко + единия от нас да се смести в камиона, в случай, че спасителният план Б (познат с кола, който да ни закара в Своге) се провали. Хамалите (2 момчета среден размер) дойдоха в 11:00 като по часовник и се захванаха с изнасянето. Сестра ми пристигна с колата четвърт час по-късно и здраво ми се накара, че долу няма никой, който да следи дали това, което младежите вкарват в камиона, някой трудолюбив ром не го отнася на бегом, докато те мъкнат следващите мебели по стълбите. А в “Младост” не е като да не се подвизават цели мургави фамилии с каруци.

Самото местене протече гладко и без премеждия – нямахме нищо счупено, повредено или изгубено. Струваше малко повече от предварителните разчети, защото по пътя към Своге попаднахме на зверско задръстване и времето се удължи (6 часа с всичкото пътуване и мотане).

Разплатихме се с момчетата и се смъкнахме със сестра ми към центъра на Своге да хапнем и да ударим по 1 бира (и няколко безалкохолни коктейла за шофьора) за добре свършената работа. Включихме хладилника и го напълнихме. До вечерта (нашето понятие за вечер все още приключва 2 часа след полунощ) бяхме почти готови с подреждането на дрехи и завивки в спалнята, сложихме си новите матраци на леглото, успяхме да се справим с бойлера, монтирането и вземането на душ и откъртихме блажено.

Ден 1

Кухнята, както се оказа, е много важна стая за Прасунсен и това го разбрах още на закуска, когато се започна със суетенето и въпросите… “къде ни е скаричката”, “къде са чайовете”, “къде си подредила френската си преса”, “къде ти е кафето”. Принципно имахме опис на багажа по кашони (това се оказа адски полезно), но в усилията си да спестим малко време/пари от пренасянето, инструкциите към хамалите за разтоварването бяха просто “сложи го в тази стая” и в общи линии на принципа “пръв влязъл, последен излязъл”, така че закусихме криво-ляво с това, което открихме в най-горния кашон… и се захванахме да приведем кухнята в ред, удобен за винстване и свинстване

Ден 1 се падна и неделя, а в понеделник вече трябваше да работим, или поне единия от нас… така че се захванахме с кабинета на Прасунсен и разопаковането на компютрите. И понеже за мен пък банята е много важно помещение, се заех с миенето й, стъргането на остатъци от боя и какво ли не по врати, плочки и дограма… и денят си замина с първа програма онлайн, защото нет имаме, но кабелна – не. А нашия квартал се оказа в жестока радио сянка и освен радио “Хоризонт”, нищо друго ефирно не се лови. За това пък “Хоризонт” го има на всяка пробвана честота

Ден 2 (понеделник)

При мен работата обичайно е на тласъци с подскоци и за късмет нямах нищо спешно, което да не може да се отложи… но все пак трябваше ударно да спретна едно работно място и за себе си, да наредим остатъците от мебели в дневната, където ще се подвизава домашния ми офис и да разчистя хаоса пред очите си, че ми пречи на концентрацията.

От квартирата си взехме моето бюро и 2 секции, които бяха купувани на старо преди 8 години и за под наем вървяха, но… в новата къща просто не можах да ги наместя така, че да стоят добре. Накрая и Прасунсен се изнерви от това “да го завъртим така”, постанови края на тетриса и категорично отказа да мести повече тежки, полуразпадащи се секции. С малко стягане и боядисване ще изглеждат дори прилично, за момента просто ми е удобно.

През ден 2 успях да се добера до кашона с най-дългия си лан кабел и установихме, че дори стига от рутера на горния етаж до компа ми на долния. През този ден много внимавахме да не се препънем в кабела по стълбите, които още си нямат и парапет. Това беше и денят, в който откривахме кварталните магазинчета (основно хранителни стоки и дори една железария/ВиК/домашни потреби, която ни беше доста полезна).

Ден 3

Този ден беше общо-взето работен. Прасунсен тества маршрута от къщата до центъра на Своге велосипедно през обедната си почивка. Аз ходих на зъболекар до София, отбих се в офиса да свърша някаква работа, която не може да се прави дистанционно, утрепах 1 час в Кауфланд в търсене на дреболийки, които няма шанс да откриеш в малките градчета и няколко часа в път. Прибрах се каталясала от жегата и автобусите и нямах никакви сили за подреждане и чистене.

Ден 4 (сряда)

Крайно време беше да се захвана по-сериозно с работното си място и да доразкарам кашоните от дневната, в които се препъвахме и заобикаляхме непрекъснато. Прибрах всичките си джунджурии по шкафовете (канцеларските дреболийки, папки и тефтери принципно могат да утрепят и повече от един ден, ужасни са). Открих, че съм забравила някакъв архив с дискове от преди 10-тина години, които… я ми трябват, я не, ама по-добре да си ги прибера от квартирата, че не е ясно какво има на тях.

Прекарахме малко по-културно LAN кабела по таваните и стените и отбелязахме поне една точка в полза на окачения таван в дневната, с който се сдобихме заради играта на развален телефон с майсторите и от който принципно не сме много във възторг (стои ни прекалено офисно, иначе си е изработен добре). В търсене на максимален комфорт пренаредих няколко пъти кухнята и гардеробите.

Купихме кошчета за боклук и извадихме от употреба кофите за боя, които се ползваха временно за тази цел. Чувстваме се цивилизовани.

Ден 5

Днес беше денят за общинските и данъчни служби. Подадохме заявление, че в къщата вече се живее (това е, за да ни увеличат данъците, иначе с нищо друго май не ни касае) и се опитахме да си вземем адрес. Обясниха ни подробно какъв е проблемът да не го получим още днес и с какви документи да се върнем… и понеже сезонът е отпускарски, не ни пишете хартиени писма през следващите 1-2 месеца. Онлайн поръчките за това и онова също ще трябва да чакат.

Аз направих първия си вело преход в града и установихме, че идеята да караш колело в Своге и да не си носиш инструменти не е особено добра . Прасунсен кара без задна спирачка почти през половината път, а пътят си е… планински. Силно надолу, после много дупки, после яко нагоре… на последния баир буташ, защото е по-бързо. Но дори и така е по-бързо, отколкото ходенето пеша до центъра. Аз се отървах само с разклатен калник.

Ден 6 и 7

още не са дошли, но планираме най-сетне да свържем пералнята и да я набутаме някак си в предназначената за нея ниша (силно се надявам да влезе без къртене и рязане поне тя). Принципно ВиК ситуациите са ни крайно притеснителни, особено при наличието на нов ламинат и неприятния момент с рязането на нов кухненски шкаф, за да минат маркучите за чистата и мръсната вода до съседния с мивката. Май всеки поне веднъж през живота си успява да измие пода на апартамента с пералнята, а на мен изобщо не ми се иска да повтарям упражнението

Утре отново ми се налага да трамбовам до София по работа, а ще трябва в близките дни да съберем от квартирата забравеното, да изчистим кочината от опаковането и пренасянето. Радвам се, че си направихме ваканцията преди това местене… просто нямаше да имаме сили сега да обикаляме пешеходно 3 града . От Ирландия се прибрахме с добри идеи за парапети и двор, само не знам в кой точно от останалите ми 8 котешки живота ще ги реализираме

Някои съвети

Местим се за сефте (поне в такъв мащаб и в друг град, студентските квартири не ги броя) и вероятно нищо ново не казвам, но добра идея е…

• Номерация на кашоните от всички страни, кратко описание на съдържанието по тип пак от всички страни;
• Разпечатка с подробен списък в няколко екземпляра, дръжте го в себе си. Важните документи също да са с вас;
• Някой познат да стои до камиона и да следи достъпа на “чужди хамали” до вещите ви ;
• Сак с чисти дрехи за следващите 2-3 дни, който да държите като ръчен багаж или поне да е стоварен на достъпно място е също добра идея. Когато си гладен, слънчасал и уморен, търсенето на кашона с чистите тениски преди да слезеш 2 км надолу на вечеря в най-добрия местен ресторант не е забавно;
• За собствениците разтоварването на покъщнината е по-важно от натоварването. На хамалите им е все едно къде и как ще подредят кашоните, освен ако изрично не им кажете, че книгите са ви по-маловажни в момента от завивките и съдовете за хранене. Фитнесът с местенето на кашони, докато откриеш нужния номер ни стана любим спорт тази седмица
• Надписите “чупливо” са полезни, но много по-добра работа върши правилното опаковане. Събирахме спама от пощенската кутия няколко месеца и абсолютно всички листовки, вестничета и каталози влязоха в употреба. Нямаме абсолютно нищо счупено, а пренасяхме техника, порцелан и стъкло като за 2 къщи
• Ако се местите в по-малък град или село – купете си колкото се може повече от улесняващите бита вещи, които ще ви трябват в новия дом. В Своге има няколко модела (грозни) кошчета за боклук и са едни и същи във всички магазини. С огледалата за баня положението е трагично. Подозирам, че и с дизайна на легените и кофите ще е същото… а за жювотното “ПВЦ кутия за съхраняване на багаж” не са и чували. Не купих много кутии предварително, защото ме домързя да смъкна размерите на шкафовете и рафтовете и сега съжалявам. Да де, който има кола, може да се разходи до София (или близкия му голям град) за тези неща, но с транспортната фирма покрай останалите неща за местене излиза по-евтино.
• Цивилизационните екстри, като интернет и кабелна телевизия се пускат предварително. Нет имахме 2 месеца преди пренасянето, но за телевизията решихме, че няма смисъл, при положение, че почти не гледаме, а я пускаме само за фон. Е да, ама точно фона те кара да се чувстваш баш като в къщи и нещо съвсем дребно ми липсва – криминален сериал за бекграунд на книжката, която чета в леглото .

Бях приготвила фотоапарата в ръчния багаж, за да снимам и самото преместване, но в лудницата изобщо не ми и хрумна. Сетих се едва, когато повечето кашони вече бяха разчистени от дневната

От пътешествието ни в двете Ирландии мина повече от месец и много време за пътеписи не ни остана (въпреки че Прасунсен се отчете с един), но няколко случки наскоро ми припомниха колко приятно се живее, когато освен подадения морков, посочиш зад гърба си и тоягата.

Паркирането – платено

В Дъблин имаше много малко паркирани по улиците автомобили. Зачудих се защо, докато не видях паркинг автоматите за самотаксуване. В интерес на истината в Белфаст и Дери трафика беше по-сериозен, въпреки че градовете са доста по-малки.

Жилищните кооперации си имаха собствени паркинг улички, затворени за външни коли. Доколкото ми обясниха после – за това също се плаща, при това с не малка месечна такса.

Велосипедна идилия

Велоалеи, велостоянки и много велосипедисти. Без значение колко проливен дъжд пука навън, ирландците се придвижват и с колело. Видяхме и вело инцидент между възрастен човек и камион, за щастие без сериозни наранявания… но това окончателно ни отказа да си наемем колелета за разходка из Дъблин. Велосипеди под наем имаше на доста прилична цена, като стоянките с автомат за чекиране са навсякъде, а първия половин час е безплатен.

Самите велоалеи не са нещо особено, просто ги има и се ползват. Паркирани автомобили по тях няма, за това пък видяхме велокуриер.

Безплатни тоалетни

Причината по кьошетата и в уличките около ирландските гари да не смърди на урина не е високото гражданско съзнание на местните жители и гости, а наличието на чисти и добре оборудвани безплатни тоалетни. За пръв път не ни се наложи да търсим дребни при слизане от влак и да ровим за мокри кърпички, салфетки и сапун из багажа. Е, в замяна на това безплатното wi-fi в Ирландия е красив сън. Ако можехме да им изпратим Виваком, а те на нас да ни направят тоалетните на Централна гара, щяхме да имаме по нещо добро и от двата свята.

Пешеходни улици

Много се изговори около тази кампания “София диша”, но за мен затварянето на една улица за месец или дори цял сезон е безсмислено. Пешеходните улици служат, за да могат хората да се придвижват по най-естествения за тях начин: на 2 крака. По тях може и да няма атракции, но трябва да има подходяща настилка и пейки. Трябва да има улични чешми. Кафенета, магазинчета, ателиета… те не пречат, но и не са основното, заради което човек е решил да походи пеш. Има ги навсякъде, така или иначе.

Обикновено разглеждаме градовете в които ходим пеша, рядко на колело, още по-рядко ползваме градски транспорт. Дъблин е добро място за пешеходците. В Белфаст и Дери/Лондондери просто нямаш нужда от кола, ако си турист. Навсякъде има обособени пешеходни улици, хубави тротоари и удобна за всички система от светофари – навсякъде с бутон за пешеходеца. На пръв поглед изглежда, че толерира автомобилния транспорт, но се свиква толкова бързо, че още ми липсва.

Такси от автогарата до летището в Дъблин струваше съвсем малко повече от автобус за двама и беше с точно фиксирана цена. Спирките на трамвая изглеждат еднакво добре и в центъра, и в крайния квартал. В Белфаст можеш да хванеш безплатна железница от гарата до района на университета.

Къщите: по-хубави отвън, отколкото отвътре

Ирландските къщички, наредени в стройни квартали изглеждат толкова спретнати отвън, че започваш да се чудиш каква ли фантазия ще бъдат отвътре, откъм обзавеждане. Е, в това май се различават от нас – любопитно надникнахме (и даже поживяхме малко) в няколко и видяхме стари мебели, неудобни тесни бани, скърцащи дървени стълби и влага.

В София в санираната на кръпки панелка често можеш да откриеш обзавеждане като извадено от списание. В Белфаст явно е по-важно как изглежда миниатюрния ти двор и фасадата на къщата ти. Зад двете врати (да не бяга топлото) никой външен не наднича и спокойно можеш да си караш с пребоядисаните стари мебели. И докато това с  обзавеждането е и въпрос на вкус, то определено ирландците само биха спечелили от мивка с нормална батерия-смесител и осветление с нормален ключ, вместо въженце. Миенето на чинии в белфастски хостел е досадно изпитание. Успях даже да счупя една.

В малките градчета и селца, покрай които минахме с влак на път за Белфаст и Дери, къщите доста напомняха на българските по Искърското дефиле. По-често бели или сиви, с двускатен покрив, балконче с винкел и дървени дъски за парапет. Чувствах се съвсем като у дома.

Тоягата

Явно в Белфаст има основателна причина алкохолът да не се продава в хранителните магазини и в някои райони публичното наливане да подлежи на глоба. А глобите не са никак малки. Сега… не бих казала, че ме радва подобна забрана – харесвам идеята да пийна 1-2 бири в парка с приятели, ако и да не съм го правила от години. Но докато съществуват хора с нулев самоконтрол, тоягата май ще служи не само за подпиране.

Табелката със заплаха за глоба се размахваше за абсолютно всичко, за което можеш да се сетиш, включително и за чупене и драскане на красивите спирки по-горе.

Ейре-мама

Бг-мамата може и да е станало нарицателно понятие, но друго такова жювотно като ирландските мами не съм виждала. Типична гледка е (бяла) млада жена с между 3 и 5 диванета в предучилищна възраст, всяко награбило близалка, чипс или някаква подобна вредност. В момента, в който някое от чааветата приключи с облизването и си отвори устата да каже нещо, връчва му се тутакси следващата запушалка за уста.

Във влака от Дери до Белфаст пътувахме с 2 такива фамилии, които явно се снабдяват с близалки на едро от близкия секс-шоп. Доста гадничко си беше за гледане и да, фотото сигурно щеше да илюстрира добре наблюденията ни, но не бих снимала 3 годишно дете, опитващо се да навре напреки в устата си нещо като огромен цикламен член.

Жените по никакъв начин се възпираха малките да се катерят с кални обувки по седалките, но виж по-голямото момиченце, което се опита да им досажда с някакви свои проблеми сиктирдосаха доста грубо.

За 3 години строеж много успешно превърнахме една приятна ливадка с растящи на нея билки в марсиански пейзаж, пълен с бурени и камънак. И понеже с преместването, чистенето, бърсането на прозорци и местенето на мебели приключихме за сега – на дневен ред е отново дворът.

Стартираме кампанията “Всеки плевел – под ножа, всеки камък – терасираща тухла” и понеже моят опит със селското стопанство се състои в практикуване на успешна скатавка на ученически бригади, а този на Прасунсен е малко по-голям – освен четене на книжки за овощарство е и прекопавал лехи като тинейджър… предупреждавам, че началото ще бъде тегаво за гледане дори и на снимка

Стартова позиция

Текущото състояние не е съвсем стартовото*, защото първите ни гости си купиха инструменти и се захванаха с разчистването на по-големите бурени и издънки на храсти и дървета.

Още нямаме детайлна представа какво искаме да правим с двора, но като за начало ще разчистим място около пътеката за подарените ни луковици на цветя и ще боднем поне 1-2 овошки при оправената част от ливадата. Програмата максимум е да разчистим и прекопаем целия двор, да сменим останалата част от старата ограда (поне 20 метра) и да подготвим терена за пролетната офанзива.

На всякакви съвети (както винаги) ще се радваме, но ако не горим от ентусиазъм тутакси да ги реализираме, не се сърдете – болките в кръста и мускулната треска ще са за нас

___

*Докато намеря време да допиша този пост и да смъкна снимките, ситуацията в двора напредна още малко. Изобщо времето за безсмислено висене онлайн рязко намалява, когато имаш къща с двор.

Оказа се, че притежаваме земя, в която лопата никога не е забивана… до сега. Не беше валяло и от доста време, та Прасунсен почти изкриви комплект инструменти. През следващите дни си мечтаехме за сухия двор, от който не излизаш до ушите в кал.

От този малък участък откопахме толкова парчета тръби и арматура, че започнахме да се оглеждаме за пунктове за изкупуване на метали.

Старата ограда в единия си участък е направо липсваща, но за да решим какво да правим с нея и с двора изобщо, трябваше да разкараме треволяците и да огледаме действителното положение.

Коса никога през живота си не бяхме хващали и понеже няколко човека ни обясняваха как вече е късно да се коси – започнах да режа бурените с лозарска ножица. Почти изчистих 1 линеен метър покрай  улицата, когато се прибраха съседите и довтасаха с коса, 2 опитни ръце за помощ и доста полезни съвети.

Уж трябваше само да ни покаже как се прави тази работа, но чичо Данчо, комшията, окоси целия двор. Остави ни само да опитаме и явно много зле сме се справяли, защото не издържаше да ни гледа и само измъкваше косата от ръцете ни

Тези уроци общо-взето ни отказаха от електрически тримери, бензинови косачки и всякакви подобни улесняващи бита уреди. За малкия двор, който имаме, просто не си струва парите, а и поддръжката им ще е по-сложна от тази на проста класическа коса.

Коса и вила ще са инструментите, с които ще се снабдим още в края на зимата

Шипковото вино* беше първия експеримент с домашна напитка, за която намерихме време около преместването и дооправянето на къщата и двора. (Да се готвят ябълковия сайдер, домашната бира и виното от глухарчета )

Успяхме да оберем последните свестни шипки в радиус 1 км от къщата ни, които да са достъпни без скафандър (ей, много бодат пущините), въоръжих се с няколко рецепти и детските си спомени за тази напитка и спретнах нещо средно аритметично от всичко това. Избрах възможно най-простата рецепта, защото за нещо повече наистина нямах нито времето, нито съставките.

Рецептата

• Около 250 грама пресни шипки (или 2 малки бутилки от минерална вода, пълни с шипки, защото това имахме в нас, когато открихме храстите)
• 250 гр. захар
• 1 малка лъжичка лимонена киселина
• Около 3 литра вода (в нашия случай по-малко, защото натъпках всичко това в трилитрова бутилка)

Шипките се измиват, махат им се мъхестите връхчета (тази част малко си я спестих, пак става) и се начукват. Аз използвах 2 дървени дъски за рязане, сложих шипките между тях и ги помлатих малко с големия чук – получи се. Всички съставки се слагат в подходящ голям съд, запушва се добре и се оставя на топло и сянка. Няколко пъти дневно шишето се разклаща интензивно (като след 3-тия внимавайте да не хвръкне тапата). От време на време опитвайте.

Опитахме виното на 7-мия ден, но ферментацията беше в разгара си и ни поразбърка стомасите, а напитката беше все още прекалено сладка. На 10-тия според мен вече става за пиене, но ако го бяхме изчакали още 2-3 дена, нямаше да сбъркаме.

В този вариант се пие веднага (прецедено** в бутилки може да се държи и в хладилник или на студено) и е слабо алкохолно. На вкус е леко резливо и сладникаво, но няма аромат (може би ще му върви индрише или друга ароматна подправка). Теоретично би трябвало да запази всички полезни вещества от шипките и да ви ги сервира в чашата. Пила съм доста шипково вино като дете, но специално при моето творение, заради това, че нашата стайна температура е 16 градуса, му трябваше повече време за ферментация и накрая стана по-силничко, замайва главата и не бих рискувала да го тествам на малчугани

Има и варианти с добавка на хлебна мая, предварително сварен захарен сироп и повече кандърми.

___

*Шипковото вино е толкова вино, колкото и чаят от шипки е чай. Обаче и “алкохолна напитка от ферментирали плодове” звучи толкова встрани от вкусното, колкото и “билкова отвара”, за това с извинение към професионалистите ще продължа да си ползвам думите “вино” и “чай”.

**Обикновена цедка върши работа за целите шипки, семките и едрите парчета, но ако искате фино филтриране – марля или филтърна хартия може и да свършат работа. Някоя друга шипка си запазете за снимката, че с тоя цвят…

Имах хиляди идеи за дневната и работното си място и никакво време за реализацията им. Още в първите дни наместихме старото ми бюро и старите секции някак си* в стаята, включих компютъра… и така си остана вече повече от месец. Стаята е почти празна – освен конфигурацията с работното ми място и масата за хранене, в третия свободен ъгъл се мъдрят само велосипедите ни – поради липса на мазе, барака и дори тераса с поставен парапет, тази година ще зимуват в дневната.

Имах някакви мераци за боядисване на старите секции и бюро, за смяна на кантовете и прочие красоти, но всички те минаха на много заден план, щом паднаха температурите. В момента в главата ми се въртят идеи как да накарам топлия** въздушен поток, който ползва стълбището (това, от което е правена снимката), за да отоплява коридорчето на горния етаж, да остане в стаята долу и по възможност около мен

Като изключим борбата за затопляне с минимум киловати, ъгълчето си го чувствам доста уютно и ако не се наложи на неговото място да позиционираме печка с дърва, май нещо подобно ще гоня и като конфигурация с нови мебели след време. Голямата секция побра някак си книгите, които запазихме при преместването, а оранжевата й страна е от времето, когато с 3 такива модула разделяхме стаята си в квартирата на дневна и спалня.

___

*Наместихме почти от първия път, защото Прасунсен проявява силна нетърпимост към репликите “премести го в ляво/дясно”, “завърти го на обратно” и “дай да отрежем малко от страниците долу, за да си пасне с ъглите на ламината”

**Топъл е силно казано, защото се топлим на ток, по тарифа за фирмени абонати и все още с трепет очакваме първата сметка за цял месец пълноценен живот в новата къща.

Така и не разбрах защо трябваше да чакаме 2 години, за да имаме парапет на терасата горе, но най-сетне нацелихме майстор и за такива “груби” неща, като винкелните конструкции

Проучването

Фирмите, подвизаващи се в района на Своге правят два типа парапети: алуминиеви и дървени. Първите, освен че са доста скъпи, но и тотално не се вписват в архитектурата на нашата къща, а дървения, който харесахме щеше да стои чудесно, ако не беше онази малка подробност – цена от 230 лв на линеен метър. Аха, точно 1400 лв за целия парапет.

Човек обикновено не се замисля над тези неща, когато строи къща (разходите така или иначе са големи), но от друга страна цялата техника, с която си изкарваме препитанието и се забавляваме в къщи не струва толкова. Нещо високотехнологично да има в един дървен парапет?

В Белфаст, докато скиторехме из Санди Роу, си харесахме едни здрави и семпли парапети от железен профил с дървени дъски и решихме, че нещо подобно ще пасне и на нашата къща.

Проучването кой в Своге може да направи нещо подобно ни отне цели 2 месеца.

Резултатът

В общи линии получихме това, което искахме – здрав (поне за сега) парапет с доста прилична визия + импровизиран простор, който майсторите съчиниха на място, съобразявайки се с конкретната ситуация.

Какво ще сложим за “затапване” на отворите между колоните все още не знаем – изборът е между хоризонтални дъски, вертикални дъски или някакво органично стъкло. А защо не и винилна тента . Остава да решим и с какво да покрием пода на терасата.

Не сме от яростните теле-зрители, дори бих казала, че телевизията за нас е основно фон… Хвърляме поглед на новините, докато вечеряме, поглеждаме с половин око по-късно, докато се излежаваме с някое списание или киснем в социалките, следим неангажиращо по някой сериал преди заспиване, чат-пат отдаваме дължимото и на… ъъъ… образователните канали. Търкаляме 2 евтини приемника, колкото да не е без хич и да ги ползваме точно като фон, а не като повод да си купим и диван.

При всяко местене в нова къща въпросът с телевизията е последния, който идва на дневен ред при мен. Обаче в нова къща и в нов град, където не познаваш никой, първите месеци са и периода на Голямата Депресия и въпросите от сорта на “Кой ни би по главата да идваме тук!”, така че се огледахме за кабеларка. Да, телевизията е дрога, обаче е легална и от нея не се умира. Освен, ако вбесения Прасунсен не изтърве случайно приемника на главата ми или във ваната, но по този начин и радиото може да е смъртоносно.

Нямахме добро мнение за  Булсатком в София, защото бяха купили ISP-ра, от който бяхме много доволни и успяха да скапят услугата. Обаче в Своге малките местни фирми имат толкова странни представи за работно време и срокове, че започнахме панически да избягваме всякакви доставчици на услуги без фирмен сайт или мейл поне в абв.бг. Та специално за телевизия по този критерий изборът беше Булсатком или да опънем високо антена на комина поне за родните ефирни канали, защото сме в такава радио и ТВ черна дупка, че със стайна антена ловим само снеговалежа.

Благодарностите

Имаме навика да благодарим и онлайн на всички, които са си свършили работата както трябва, понеже все по-рядко се случва по нашите географски ширини (т.е. няма голяма опасност от много постове с благодарности).

Благодарим ти, Мишо – за чистата работа, точността, професионализма. Булсатком в Своге определено печелят благодарностите ни, че ни изпращат такъв човек.

Така се случи, че се разминахме с южното изложение. Заради едни стълбове и жици на ЧЕЗ се наложи да завъртим къщата и в момента прозорците на почти всички стаи гледат на запад (според компаса – югозапад, но заради планините отсреща слънцето се скрива по-рано и нито юга е като юг, нито запада – истински запад). Южно изложение имаме в кухнята – възможно най-неподходящото място. И да, можеше да върнем проекта за преработване, но понеже преди 3 години не го направихме, късно е да пускаме постове, започващи с “ако…” и да се ядосваме със задна дата.

Проблемът

През лятото в кухнята става много топло и хладилникът започва да се задъхва. Като решение за жегата (а и за студа) в кухнята, а и за целия долен етаж измъдрихме едни външни ролетни щори, които скоро чакаме да монтират.

По-голямата мъка ни е, че в дневната, която по план трябва да ми служи по 10-тина часа на ден за работен офис, слънце почти не влиза, а откакто нощем температурите започнаха да падат около и под нулата, в стаята сутрин е малко по-топло, отколкото в хладилника.

Първоначално, на етап проект, планът беше да се отопляваме с камина/печка с дърва и в този случай пряката връзка със стълбището на 2-ри етаж и огромния обем въздух в него не представляваше проблем – 6-8 kW камина можеше да затопля малката дневна, стълбището, коридора на 2 етаж и дори стаите – при отворени врати.

След като поживяхме 2 месеца тук, наблюдавахме цялата съседска суетня и хамалогия около доставката, рязането, цепенето, реденето на дърва, чистенето на пепелта и накрая направо си попитахме за мнение потърпевшите, се отказахме от идеята за камина, поне за тази зима.

Спасяваме положението с импровизации

Едно решение, което в момента не ни струва нищо – преместихме хладилника от кухнята в дневната и на негово място спретнахме набързо едно импровизирано работно място, което да ползвам в слънчевите дни. А и в много студени дни – все пак 6 кв. м. кухня се топли по-лесно и евтино от 20 кв.м. дневна и още толкова като обем стълбище и коридор.

• Материали: Използвахме страниците на стар двукрилен гардероб, 6 метални планки и винтове за дърво. Освен плота и 2-те страници за крака, бюрцето има и една челна дъска отзад, без която се кандилка като пиян горски.
• Време за работа: (на абсолютно начинаещи, които за сефте хващат ел. трион, никога нямат подходяща бургия за дупките и забравят да си заредят винтоверта) – около 3 часа.
• Бюджет: около 5 лв (за винтове и планки, купени за някакви други неосъществени полици).

Бюрцето не стана красиво, нито е много умно измислено, но понеже така или иначе не беше ясно колко ще го ползвам и каква ще е икономията в сметката за ток накрая – за експеримента тази зима ще свърши работа.

Ако се окаже, че го ползвам често, ще метна чертежите на ъпгрейднатото му издание, заедно с тези на обзавеждането на дневната (включваща и хладилника) на дърводелеца, който прави спалнята и кухнята ни, за да придобие някакъв по-индустриален вид. Ако успея да измисля капак за монитора и пр. електроники, бюрото ще може да се ползва и като плот за рязане или масичка за бързо хапване.

А, да – оказа се, че да имаш хладилник в дневната е много удобно, но бирата свършва бързо

Компостерът е просто приспособление (корпус на дупки, без дъно, с капак и 4 вратички за лесно измъкване на компоста), с чиято помощ хранителни отпадъци от растителен произход, окосена трева, шума, отпадъци от плевене и подрязване се превръщат в градинска тор, без да загрозяват пейзажа в градината.

И понеже е просто, така и не разбрахме защо трябва да струва толкова скъпо и защо не се произвежда у нас, а се внася. Но преценихме, че имаме един тон неща за правене и до сглобяване на компостер собствена изработка няма да ни е в момента (а и нямаме подходящи материали), за това поръчахме 400 литровия модел от ЕкоКомпост и вече го пълним според инструкциите

Така и не разбрахме местните от къде си намират разсад за градината, така че отново прибягнахме до електронните магазини като средство за пестене на време и пари. Доставката до вратата ни струваше 7 лв и нито губенето на време, нито пътните разходи до някой разсадник или до Практикер оправдаваха офлайн пазаруването на фиданки.

От сайта на “Сортови семена” си поръчахме 5 дръвчета:

• Ябълка Ред Чиф
• Ябълка Грени Смит
• Слива Стенли
• Праскова Роял Глори
• Круша Пас Кресан

Позабавиха се, заради топлото до сега време и за наш лош късмет се случи да пристигнат точно когато стана доста студено нощем и земята беше замръзнала… надяваме се коренчетата да не се повредят и дръвчетата да се хванат.

Огромни благодарности към Фори, че ни изтърпя мотането покрай саденето или по-точно това, че не ни изтърпя и даде едно рамо, за да приключим преди да припаднем от глад

Какво е животът в къща без лехата с билки? И понеже идеше зима, а до лехите имаме още доста копане и потене… от местното магазинче за подаръци си купих една саксийка – вещица с гърненце. Купих си пръст и семена, посадих ги според инструкциите в моята баба Вихронрав и зачакахме.

Чакахме дълго, вероятно защото не беше подходящия сезон, в къщи е студено и съм сложила саксията на тъмно. Преместих я в кухнята – най-светлата и топла стая и пак зачакахме.

Накрая поникна… нещо. Всъщност много неща. Та въпросът ми е: някой може ли да идентифицира поникналото?

По вид, род и латински наименования, ако ги знае (прилагам линк с голяма снимка).

На днешния ден преди 100 години Амундсен е достигнал до Южния полюс. Нямаше да си изберем псевдонимите Прасунсен и Кот, ако не бяхме склонни към неумерени авантюри, за това в чест на Амундсен, а и заради това, че имаше работа в София, Кот предприе епичното приключение: “Как да стигнем от Своге до София в условия на стачка на БДЖ”.

Хронология на събитията

1. Ставане в обичайното време, все пак трябва да стигна в София в ранния следобяд, а разстоянието е само 40 км. Маршрутка има в 13:45, така че в 13:00 си нарамвам чантичката с книжка за четене, вода и голяма торба за пазар и поемам с умерен ход 2 км надолу към центъра на града. Маршрутките спират и на разклона в квартала ни, но както правилно предположих – ако е пълна, просто няма да спре.
2. В 13:30 съм на стоянката на маршрутките, а там вече се е заформила прилична манифестация. Учениците и студентите се прибират от училище или отиват на училище, а хората, работещи на смени се опитват да стигнат до местоработата си. Някаква мама, помъкнала малко хлапе гледа навалицата унило и му търка премръзналите ръчички.
3. В 13:45 маршрутка няма. Идва една с 20 минути закъснение, която обира една значителна част от хората. Натъпкана е до дупка, а вътре има над 20 правостоящи. На предното стъкло са се разплескали детски физиономии. Тийнейджърите нямат инстинкт за самосъхранение, обаче аз имам. Задната част на маршрутката е толкова увиснала, че започвам да се опитвам да си припомня някакви молитви. Естествено, не се качвам. Жената с детето също не рискува.
4. В 14:30 (ако не ме лъже паметта, още не знам разписанието наизуст) трябва да има още една кола. Идва с около 20 мин закъснение, а за това време вече се е образувала нова манифестация. Този шофьор обаче е непреклонен – пуска само 4 души правостоящи. И явно има за какво – малко след изхода на града ни спира патрулка. Не разбрах имало ли е санкции за шофьора или за предишния, но след кратка проверка на документите ни пуснаха.
5. Мъгла и завои повече от час. Караме бавно, за това пък на мен ми става лошо. Закусвала съм преди часове, а обяда го пропуснах в очакване всеки момент да се натъпча в  маршрутката. Опитвам се да чета, но на задната седалка до прозореца, където съм успяла да заема последното място за сядане е тъмно, духа и смърди на урина.
6. Маршрутките от Своге имат за последна спирка гара Север – едно проклето от боговете и Столична община място, от където няма никакъв свестен градски транспорт. Слизам с останалите малко по-рано, за да се пробвам да хвана някакъв трамвай… но просто нямам сили да чета маршрутите им от надрасканите табели. Хващам такси. Часът е 16:10.
7. Естествено, по законите на всемирната гадост, не мога да свърша нищо от това, за което съм пътувала половин ден. “Елате пак след 16-ти…” Майната ви, тъпи канцеларски плъхове! Не знам кой пали коли в София, но аз съм на път да започна да взривявам синдикални лидери, държавни чиновници и гарови касиерки. На последните шумно им пожелавам да ги подменят с автомати за билети.
8. Купувам си билет за влак за 18 часа и имам 1 час за убиване на гарата. Студено е, затова правя оборот на Billa-та, спонсорирайки ирландската, немската, френската, норвежката и холандската хранителна индустрия. За тази вечер поне ще имаме уникалния шанс, докато похапваме да забравим, че живеем в България.
9. Влакът е в извънстачково време, тръгва навреме и пристига навреме. Топъл е, пълен е, но почти няма правостоящи.

Често ни се случва, докато пътуваме някъде, да висим с часове на летища. Да си купуваме билет за влак от касиерки, говорещи само своя език (в оня случай – грузински) и да се опитваме да разчитаме информация на неизвестна ни писменост… Ядосвахме се на унгарските железници, че заради огромното им закъснение си изпуснахме връзката, псувахме румънските авиолинии за това, че ни третираха като товар картофи… дори и на комфортните ирландски влакчета намерихме кусури. Обаче това са пътешествия заради приключението и неудобствата са част от приключението. Дори и летището в Шарджа (най-кошмарното преживяване на Прасунсен) пак е част от приключението.

Днес си представих, че това ми се случва всеки ден и нямам друг избор.

Спор няма, че добрата топлоизолация и добре обмисленото отопление са важно условие къщата да е топла, а сметките – ниски. Обаче спасяване на положението и допълнителна доза комфорт могат да се получат и с някои хитри, икономични и не чак толкова скъпи електроуреди. И понеже сезонът е подходящ – стават и за закъснял коледен подарък.

Някак си забелязахме, че ако ни е студено на краката, дори и по-високата температура в стаята ни кара да потреперваме при дълго седене на бюро и пред компютър. Първоначално завирах малка халогенна печка под бюрото си и я включвах на 400W, но ми се струваше неефективно и енергоемко, защото краката ми все бяха на решетката на печката и ги махах, когато замиришеше на прегоряло . Започнахме да търсим подходящи варианти за пряко затопляне с по-малко ватове.

И понеже не обичам да говоря наизуст, изпробвали сме вече повече от месец и сме доволни от:

Гореща керамична бисквитка Solac COOKIE CC8980

От първото включване се влюбихме в бисквитката. Този уред е съвременната интерпретация на класическата гореща тухла, която навремето са ползвали за грейка. По спомени на майка ми, баба ми е вадила с машата такава тухла от печката, завивала я с чист плат и я поставяла в леглото, за да сгрее малко ледените чаршафи.

E, нашата бисквитка се експлоатира доста по-лесно: включваме я за около 5 мин, при което консумира до 365W, после кабела се изключва и тухличката запазва топлината си (около 50 градуса) между 1 и 4 часа, в зависимост дали е на открито в студената стая или е мушната между завивките. Ползваме я за гореща степенка за крака под бюрото, за затопляне на дрехите и леглата. Става и за грейка, когато ме боли кръст или гръбнак. Повърхността е лесна за почистване пластмаса, като има и негоримо калъфче, което може да се пере.

Безопасна е за деца, защото повърхността не става чак толкова гореща, че да се опарят, а и няма никаква връзка с електрическата мрежа след първоначалното зареждане. И ми е много приятно да я открия в моята половина от леглото, когато се върна от банята през нощта

Топъл ботуш Imetec  BODY & COMFORT

Поръчахме си 2 различни джаджи за затопляне на краката, защото не бяхме сигурни кое ще върши по-добра работа. Някакъв вид минимизиране на загубите, ако не сме доволни от единия уред. Оказа се, че сме много доволни и от бисквитката, и от ботуша… но по различен начин.

Електрическият ботуш консумира между 23 и 27W, има 2 степени на топлото и поддържа приятно и полезно затопляне на стъпалата, а не прекалено висока температура, която е вредна. Има 2 части – външна, в която е електрическата част и вътрешна, от 100% вълна, която може да се сваля и пере. Към кабела има “дистанционно” за включване и управление на степените на затопляне.

Ботушът е достатъчно голям и широк, за да става на всеки размер крака, но все пак е по-подходящ за индивидуално ползване. Това, както и наличието на кабел са основните му недостатъци, иначе е идеален за затопляне на краката и по-подходящ от бисквитката за тази цел. Не е подходящ за деца и става за ползване само в сухи и чисти помещения (външната част не се пере). Малко по-егоистичен е и за разлика от бисквитата става за личен, а не за семеен подарък.

Карбонова печка Diplomat DPL C 8009

Работното ми място е в голяма преходна стая с вътрешно стълбище и коридор на горния етаж… и понеже все още не сме си избрали климатик, а с всички останали видове електроуреди поддържането на нормална температура в такъв обем е скъпо удоволствие, потърсихме вариант, при който допълнителното дозатопляне ще го правя директно върху себе си, а не чрез топлене на околния въздух. Има най-различни видове лъчисто отопление, но преди да инвестираме някакви значителни суми, решихме да изпробваме ефекта с някаква по-бюджетна печка на подобен принцип и взехме тази, защото беше единственото, което се намираше в магазина в Своге. Беше и единствена бройка.

Печката чудеса не може да прави и нейните 900W са си просто 900W от загряване на една жичка… но дали заради покритието й или заради добрата огледална повърхност зад реотана, но усещането, когато седиш пред нея е като пред камина. Много бавно загрява предметите в стаята, но топли чудесно топлокръвните обитатели. Котката ни обожава да лежи пред нея

В общи линии се стремя да поддържам температурата на въздуха в помещението около 12-14 градуса (иначе започват да ми замръзват ръцете и носа), а с локално затопляне с карбоновата печка при тези иначе ниски температури направо си ми става горещо. Компактна е, има дръжка за лесно пренасяне и 2 степени (450 и 900W), както и функция за въртене, в случай, че трябва да затопли и двама ни, докато вечеряме. Може да се завърта и в хоризонтално положение, но никога не сме я въртели – вертикална заема наистина много малко място в стаята.

Уреди, от които не сме много доволни

Понеже хигрометъра ни показва редовно между 75 и 80% влажност в дневната (не съм сигурна може ли да му се вярва, но все пак…), потърсихме влагоуловител и единственото, което открихме в Своге беше един малък модел на Solac -DH8935, който работи на принципа на ефекта на Пелтие. Този модел няма компресор и е доста икономичен (60W), но и не става за големи помещения, особено при по-ниски температури, като при нас.

Ползваме го да суши прозорците и да обира малко от влагата в кухнята, но понеже съм виждала добитъка на баща ми, как успява да изсмуче и водата от листата на цветята в стаята… та този не става за това, да не се набутвате. При цена от близо 70 лв, ефектът от уреда е много малък.

Иначе е симпатичен, елементарен за ползване, заема малко място и харчи малко ток.

От няколко години насам обещавам на майка си, на Прасунсен и на един куп други хора да сменя този дизайн на блога (особено черния фон) и все отлагам…
Да взема най-сетне да се размърдам, а?

Честита Нова Година на всички и специални поздрави на тези, които са успели да изпълнят всичките си новогодишни обещания. Аз тези от миналогодишния тефтер просто ги преписах на нова страница… току-що.

Тц, няма да се оплакваме от лошото време, снега и пътната обстановка. Просто снощи се зачетох в блога на двама пенсионери, построили къща в затънтена местност на голяма надморска височина в Колорадо и осъзнах, че нямаме причини да си мислим, че ни е трудно. В задния ни двор не се навъртат елени и мечки, а най-близкия магазин е на 5 мин разстояние пеша, а не на 18 мили. И зимата тук е по-малко от 9 месеца годишно

Това се вижда (или по-скоро не се вижда) от хълмовете зад нас. Гледам жиците с леко притеснение… но все пак те са оцелявали 3 години до тази къща преди да се пренесем и още много преди да я построим.

Надявахме се първата ни зима тук да е топла и безпроблемна… ама не е. Преживяхме спиране на тока за по няколко часа няколко пъти на ден (и оцеляхме), преживяваме някак си и спирането на нета. Момчетата от Svoge LAN се стараят да оправят всички проблеми веднага, не може да им се отрече… просто при кабели във въздуха може да се очаква лошото време да създава проблеми. Започнахме и да си променяме навиците според обстановката – снегът се рине не сутрин, а когато нямаш нет и/или ток

Някои наблюдения

• Добра идея беше да сложим обемен, а не проточен бойлер. Когато спре тока, все пак имаме гореща вода още известно време. При разумно ползване и изключен бойлер топлата вода стига за целия ден и включваме чак за вечерното къпане на нощна тарифа след 22 часа.
• От външните ролетни щори няма голяма полза през зимата, освен при силен вятър и снежна виелица. Все пак видяхме някаква (минимална) полза от инвестицията си.
• Още през октомври инвестирахме в едни натъпкани с овча вълна латвийски завивки (600g /кв.м.) и няма нощ, през която да не се поздравяваме за избора си. Първоначално мислех да купим пухени, но струваха 2 пъти по-скъпо за същия клас ползване. При температури от 6-8 градуса сутрин в спалнята, под завивките е топло… дори горещо. Друг е въпросът, че вече гледаме да не се събуждаме при такива температури (не е особено комфортно да спиш завит през глава ).
  Радвам се и че запазих старите, плетени от майка ми пуловери от чиста, дебело предена, селска вълна – никакви грейки, полари и пр. изкуствени материи не успяват да ни осигурят такъв комфорт. Ако намеря някъде да се продава такава прежда, ще си купя едно значително количество.
• Свикнахме да се чувстваме добре при температури от 12 градуса в стаите, а при 14 вече ни става и топло. При температури под 10 градуса на главите ни става студено, а носовете и ръцете ни измръзват. Като изключим 1-2 опита за настинки, основно заради спане в прекалено студена стая (3-6 градуса) – май тази зима още не сме боледували. Предната (в доста по-топлата квартира) лично аз я изкарах цялата с кашлица и антибиотици.
• Керамичната грейка и електрическия ботуш са най-смислените ни и използвани покупки за тази зима.
• Имахме толкова много слънчеви зимни дни, че е грехота да не помислим за нещо в тази посока за следващата зима.
• Котките издържат повече на студ, отколкото на глад.

В околосвогенско е обявено бедствено положение и по тази причина наоколо е идеално място за разходки – коли почти няма. Пътищата нагоре от нашата къща са едни белички и чистички и ни подсещат защо избрахме това място – за да не се налага да губим време в път, щом ни се приходи из планините

Току зад два баира видяхме еднорог. Добре де, просто бели кобили, обаче в далечната сред клоните на дърветата приличаха на нещо от приказките (видео).

На връщане попаднахме на стопаните на нашите еднорози и опитите им да приберат едни жребчета в конюшнята. Красиво беше.  (видеото е тук)

Относно фотоапаратите: винаги съм смятала, че е по-добре да имаме възможност да ходим на интересни места и да ни се случват интересни неща, вместо да клечим да щракаме детелините в парка, обаче… след такива като днешната разходка малко ме е яд, че снимаме със сапунерка, на която цялата оптика образува конденз.

Денят завърши подобаващо с вчерашна манджа: сафрид с горчица на фурна, печени картофки по гръцки и греяно вино.

Направихме ги преди седмица… и не остана време дори виртуално да почерпим . Време за постове с равносметки също нямаме и двамата. За това – накратко:

• Свикнахме в Своге и даже ни харесва. Зимата беше доста тежка, особено за хора като нас, които не са решили проблема с отоплението си. Оцеляхме, не се разболяхме нито веднъж… явно редките срещи със себеподобни държат вирусите настрани.
• В началото бяхме много нещастни, че не откриваме по магазините любимите си храни. След няколко месеца просто сменихме едни марки с други или направо с липса на марки… и пак хапваме вкусно и колкото можем – здравословно
• Липсата на кола и липсата на магазини от сорта на Практикер и Бриколаж в Своге решаваме с онлайн доставки от разни електронни магазини за строителни материали. Така започнахме да пазаруваме и дрехи, книги, подаръци, фиданки, семена… повечето сайтове изглеждат странно и работят странно, но е факт, че пестим много време и вероятно пари.
• Продължаваме да се ядосваме на някакви местни управленски недоразумения, но вече имаме и някакво рационално обяснение на въпроса “Е добре де, защо така?!”
• Радваме се на всичко, излязло от неопитните ни ръце, като богове на творението си
• Оказа се, че 3 стаи и кухня е прекалено голяма площ за нас. Изкарахме 2 месеца, работейки от спалнята, лежерно опънали се на леглото. Май кабинетите ни в зимния сезон ще стоят пусти.
• Оказа се и, че имаме прекалено малко (да не кажа никакви) сервизни помещения. Чака ни правенето на барака в двора, която да събере селскостопанския инвентар и велосипедите ни (заемат половината дневна). Изобщо не знам кога ще намерим време и за това!

Магданозът от снимката ни радва цяла зима и някак си оцеля при ниските температури. Повечето ми саксийни цветя нямаха този късмет. Обаче от новите саксийки започнаха да се показват едни свежи зелени листенца и май ще успеем да отгледаме репички, спанак и някакви подправки

Вчера със съседите измихме нашата част от улицата от няколко строителни колички пясък с луга, пепел и неизвестни по произход инертни материали, останали от цяла зима опесъчаване.

Похвално, ще кажете, взели сме нещата в свои ръце. Да, ама не съвсем.
Не заради това, че щом плащаме данъци и такса смет на общината, тя е длъжна да осигури почистването на улиците.

Литрите питейна вода

Щом поливането на градината и миенето на колата с питейна вода е прахосничество, какво ще кажете за миенето на улиците с маркуч и силна струя вода от чешмата? А имаме ли избор?

Битката с гравитацията

Няма вариант толкова много семейства по протежението на цялата квартална улична мрежа да успеят да се организират в смислен график. Всеки мие пред къщата си когато има свободно време и възможност.

И се получи абсурдът хората от ниската част да измият преди хората от високата. После хората от високата част се опитахме да не “ос*рем метеното” на хората от ниската част, но липсата на отводнителни канали и разни физични величини като дължина на най-дългия маркуч и факта, че водата не иска да спре да тече при демаркационната линия, а най-нахално продължава надолу създадоха известно обтягане на взаимоотношенията.

И тогава стигаме до въпроса с

Липсата на отводнителни канали и решетки

По асфалтираната преди няколко години стръмна улица по проект е трябвало да има отводнителни решетки при всяка къща. По проект е имало, но от фирмата-изпълнител са си ги спестили, както са спестили и извозването на строителните отпадъци от последния етап на правенето на улицата. (Наследство, с което ни предстои да се справим, защото някак си се оказва до нашия имот.)

Това научих, когато наивно (и много логично) попитах: “Е добре де, нямаше ли да е по-добре, ако имаше такива решетки на още 2-3 места?”

В момента решетки има само на другата улица над нас (което е добре, защото иначе щяхме да се спускаме по улицата с надуваеми лодки напролет) и в най-ниската част на нашата улица. Без втората решетка войната щеше да прерастне от квартална в глобална.

 И разни рационални идеи

Като например гадостта за опесъчаване да не се насипва от фирмата по чистотата директно на купчини по тротара ни, а в няколко спретнати дървени сандъка, разположени по протежение на улицата. През топлите месеци на сандъците ще слагаме капаци и ще могат да се ползват като пейки от изплезили  езици пешеходци.

Ние сандък ще си сковем. Въпросът е ще успеем ли да убедим хората от чистотата да го ползват по предназначение и кварталните кучета на разходка да НЕ го ползват… ъъъ… по предназначение