- Нещо трополи долу, ще слезеш ли да видиш?
- Не сега, каталясал съм.
- Ама може козите да са влезли в двора!
- Майната им.
- Може уличните кучета да са влезли и да серат наред по лехите!
- Майната им.

Смъкнах се по стълбите, надникнах навън… съседите отсреща си говореха нещо на двора си и се смееха. Може пък те да си товарят някакъв багаж и да се чува и у нас. Прибрах се обратно, заключих и се качих нагоре. Наистина се бяхме уморили доста днес.

Доста по-късно вечерта излязох да хвърля боклука и го видях. Големият дънер-масичка гордо се мъдреше до по-малките си събратя столчета. Много, ама много приятна изненада от същите тези съседи, които ни бяха изтъркулили така и дънерчетата-столчета . Следобедното ни пиене на чай най-сетне ще си има и маса.

Мдааа… ще трябва да измислим подходящ отговор

- Сийкеее, калкан са пуснали в рибарницата!
- Запази ми ред, идвам!

Откакто сме в Своге често си припомням тази култова сцена от “Васко да Гама от село Рупча”, а и други подобни. В единия квартален магазин във вторник “пускат” плодове и зеленчуци, в “супермарет” Европа отвреме навреме има един хубав пушен кашкавал, а понякога пускат тъмна бира. И така. Ние селяните доим кравите, а млякото отива при вас, гражданите

Добре де, попреувеличих малко – като научихме горе-долу в кой магазин какво има, започнахме да си намираме почти всичко за хапване и пийване. Малкото неща, които ни липсват, ги купуваме от София при посещенията си веднъж – два пъти месечно.

Обаче положението е по-сложно с нехранителните продукти. Особено с по-обемните. И особено за хора без кола като нас. Така открихме спасението в пазаруването онлайн А то има доста български особености, но се оказа и доста по-развито отколкото очаквахме.

Следва кратък обзор на десетината онлайн магазини, които сме пробвали за 6-те месеца тук. Може да бъдат полезни:

Супермаркетите

Всъщност преди обзора искам само да отбележа: такова животно НЕМА. Тоест има, но само за София. Каква е логиката в София да е пълно с онлайн доставки на хранителни продукти, като всеки има супермаркет на най-много пет минути, а на 30км от София да не може, не знам. Но ето бизнес ниша: доставки на храни извън София. Може да се ползват куриерски услуги точно като се доставят други неща. Ясно, че няма как да се доставят бързоразвалящи се неща, но за консерви и тон други неща, които из дълбоката провинция ги няма, не виждам какъв е проблемът.

Сега по същество:

Инструменти, строителни материали, железария

Наесен обикалях местните железарии да търся мотика. Нямаше. Тук много използват търнокоп и мотиките не ги уважават. На мене ми идва тежък, а и не ми е ясно какво му е по-хубавото като за един удар с мотиката това нещо трябва да го вдигнеш три пъти. Но че нямаше мотики, не е единственото, което ме накара да търся “онлайн железария”. Липсва избор от разни бурмички и качествени инструменти, и какво ли още не. Да не говорим за качеството на тенекиените лопата и гребло, които имам купени от кварталната железария

Така попаднахме на магазин Маркита, откъдето си поръчахме хубава кована мотика, разни кантове, поцинкована куха лейка, и тн. От тях пазарувахме два пъти. Като цяло сме доста доволни с малки забележки:

• Много от продуктите нямат снимка. Как точно да си поръчам нещо без да мога да го видя?
• Както и по всички родни онлайн магазини, инфото на сайта не е 100% актуално. Или цената е сменена (по-висока естествено) или нещо го няма, въпреки че излиза като налично.
• Втория път ни изпратиха вила с видимо очукан вид (?!), явно използвана от две поколения фермери. Липсваше и дребен артикул от поръчката. Дребни проблеми, заради които не си заслужава да се разправя човек, но поставят под въпрос дали пак ще пазаруваме оттам.

Иначе в магазина има наистина почти всичко. Има и доста други онлайн магазини, които предлагат инструменти и домашни потреби, така че пазаруването на такива неща не е проблем. Доставките са до офис на куриера или до вкъщи на доста прилични цени.

Градински магазини

Както на всеки селянин и на мене ми трябват още доста неща за градината Например наесен искахме да забодем малко овошки. И какво се оказва, уж сме на село, все къщи с дворове, а човек няма откъде да си купи. На пазарния ден (всеки четвъртък в центъра идват някакви пътуващи търговци и разпъват сергии с парцалки, инструменти и тн), понякога носели. Но според съседа ги откопавали от реката и не е ясно като засадиш ябълка дали няма да поникне бреза Така или иначе аз дори и откопани от реката не намерих. Така достигнахме до онлайн магазина на Сортови Семена откъдето си поръчахме.  Имат и всякакви градински неща, семена, инструменти, торове, и тн. Мога да кажа почти само добри думи за тях – разбират си от работата и държат на качеството на разсадния материал дори ако това значи, че клиентите ще почакат повече от обичайното. Имаха леки проблеми с комуникацията (по-скоро такава липсваше), но щом вече три пъти поръчваме от тях, явно сме доста доволни. Изключвам обичайните проблеми с липсващи продукти.

Досега сме пазарували разсади и семена само от тях, но има още някои онлайн магазини с подобна насоченост, които са интересни:

• Напояване откъдето освен обичайните градински неща може да се купят също и всякакви напоителни системи
• Meyer.bg които не продават разсади, но пък имат много добри мрежи, инструменти и други градински неща.
• http://hrasti.com/ от които предстои да поръчаме растения за жив плет. Още не сме ги пробвали, но сайтът и асортиментът си ги бива.

Още за дома:

Донякъде се припокриват като теми, но все пак ще спомена и Домко, откъдето си купихме огледално фолио и термо тапет за разни слънчеви и изолационни идеи, които имаме. Всъщност това май беше единствения магазин, в който всичко, което поръчахме, си го имаше и нямаше промени в цените.

Тук се сещам да запитам защо разните практикери, баумакси и тн нямат онлайн магазини?

Дрехи:

Тук парцалки като цяло се намират, но когато Кот тръгне да търси нещо конкретно, местните продавачки вдигат рамене и немеят. Търсенето на удобни пижами и нощници я отведе в beliobg.com, където има доста и предимно български стоки. Разбира се пак имам критики В онлайн магазина няма избор на размер и всички неща се уточняват по телефона, което е доста неудобно. И разбира се никога няма всичко, което си поръчал.

Играчки:

Имаме доста племенници, а тук изборът на играчки се свежда до високотехнологични китайски недоразумения. На идеята пък да ходим до  разните хиполенди в София особено по празниците  казах твърдо нье. Пазарувахме от Toy Town, където има добър избор. Естествено пак нямаше всичко, което бяхме поръчали, и трябваше по телефона да си обясняваме колко голяма гъсеница имат и дали играта с колички е с батерии или не.

Още строителство:

Да не пропусна и малко по-индустриални неща. Трябваше да си оградим последната стена на двора, която граничи с един обрасъл с дървета скат. Проблемът е, че оттам се качват ето тези дами, които може да ни опасат насажденията, както и още по-невъзпитани кучета, които ни наторяват двора. Та дойде ми идея за лесно и бюджетно решение с колци от арматурно желязо, забити направо в майката земля. Хубаво, ама арматурно желязо има долу в другия край на града. И като отидохме там взеха да ни обясняват как трябва да дойдем в 10 сутринта, защото момчето с транспорта било заето и тн. Пък телефони явно си нямат Така местният бизнес за пореден път беше пренебрегнат и стигнахме до онлайн магазина на Миланов и Син. Към тия хора нямам абсолютно никакви забележки. Обадиха се, уточнихме как трябва да са нарязани железата, пратиха ги по куриер и готово. Сигурно доставката ще е по-скъпа отколкото щеше да е локално, но пък цената на арматурата при тях е по-ниска, а и ни спестиха време и неудобство.

Книги:

Въпреки, че сме оборудвани с електронни четци, отвреме навреме купуваме и хартиени книги. Основната причина: новите издания на български са почти само на хартия. А все пак не искам избора ми на това какво да чета да се определя от носителя. У нас онлайн книжарници с лопата да ги ринеш, така че няма да давам конкретни линкове. Имам само един съществен въпрос: поради что, юроди, единствената опция за доставка е куриер до врата? Аз лично мразя за 1-2 книги да се обяснявам половин час по телефона с куриери, особено такива които ми звънят рано сутрин и не познават града. Какъв точно е проблемът да се предлага и доставка до офис на куриер или по пощата?

Техника

Всички знаят Мултирама и другите подобни онлайн магазини за компютърна и черна техника, така че за тях няма кой знае какво да добавя – поръчвахме нещо от Мултирама веднъж, дойде без проблеми.

Обаче когато купуваме компютърна техника за работа, има точно два онлайн магазина: Crash-bg и Retro PC Mania. Купували сме от тях монитори, стационарни компютри, лаптопи и периферия и без изключение техниката е била на ниво, каквото евтината ширпотреба от разните технополисмаркетмултидрамаплезио не могат и да доближат. Но това не значи, че техниката е скъпа, напротив – и в двата магазина предлагат втора употреба или нова, ремаркетирана техника, така че обикновено цените са всъщност по-ниски. Хората, които избират компютър само по параметри, няма да останат впечатлени от повечето им предложения. Но който разбира от техника знае, че от Thinkpad по-добро няма И двете фирми доставят по куриер, въпреки че в Crash няма онлайн магазин и трябва да се поръча по имейл. Така или иначе, препоръчваме ги с всичките си ръце, лапи и копита.

В допълнение на всичко горе, харесали сме си и магазини за кафе и чай, още за дрехи, домашни потреби, и тн. Заключението е, че дори и в България човек може да купува почти всичко онлайн, при това доста удобно. Все още купуваме предимно локално, за да подпомагаме местния “бизнес”, а и защото за обемисти и евтини неща доставките не са изгодни. Но за много неща местните магазини са пълна скръб, така че да живее е-търговията

Обичам разходката по никое време по празници, защото всички тюфлеци са яко замасени и улиците са наши. Така колоездихме из Младост на един 1 Януари и беше все едно бомба бе паднала. Така е и в Своге на Великден, особено при ситен дъжд и ракиено време.

Тъкмо с Прасунсен обсъждахме, как за разлика от Дъблин, по нашите ширини валне ли малко дъжд и всички се изпокриват или се качват в колите… и го видяхме. Старец с костюм, прилично колело и чадър в едната ръка.

Докато се набутам да извадя фотоапарата и ни отмина. След него профучаха селяни с коли (от тези особи, дето няма да намалят, за да не те изпръскат) и докато го ожалвахме при тази липса на химическо чистене в близките 30 км… той взе, че се върна. Без чадъра, ухилен до уши, даже ни помаха . Не знам защо ми хрумна, че сигурно не е българин.

Когато бях малка, всички момчета на нашата улица имаха лагерни колички. По-отворените си ги правеха с кормило от детски велосипед и колелца от ролкови кънки. Сигурно от 20 години не бях виждала деца да си играят така на улицата.

Шантаво ирландско време – през 10 мин се сменят ситен дъжд, силен дъжд и слънце изпод оловни облаци. А по нашите улици има само деца, странни  старци и откачалки като нас. Вървиш, дишаш дълбоко и се усмихваш на пролетта наоколо. И се чудиш къде, аджеба, са живите хора.

- Трябваше да вкарате едно тракторче да го прекопае тоя двор, да го изравните и да си насадите райграс – като при нас! 

Просто няма вариант да мине някоя комшийка, да ни заговори и да не се стигне до това изречение. Да, по-лесно е по този начин дворът ти да придобие приличен вид, но е скучно. В момента при нас е като в джунгла, а аз се чувствам като откривател-ботаник (а като се сетя колко скучни ми бяха часовете по биология…).

Малко напредък с двора

По ред причини решихме да се справим с двора приоритетно сами. Да натрупаме малко опит и знания в съвсем различна сфера, да осъществим желаните експерименти и най-важното: да се пораздвиждаме поне по 1-2 часа дневно, защото по 10 часа пред компютъра вече не ни е комфортно.

При покупката на парцела заварихме на тротоара до оградата ни едно микро сметище (започнало с неизвозена купчина от асфалтирането на улицата, допълнено с отпадъците от камините и печките на цял квартал, камъни, дърве и по малко пластмасови чашки и бутилки за разкош), което през няколкото години на строежа съвсем закономерно се увеличи. След като се преместихме, веднага се опитахме да организираме премахването му… и ударихме на камък. Опитите ни да сигнализираме в общината попадаха в някаква чиновническа черна дупка, а частните фирми и лица споменаваха такива цифри, че все едно утайник на Нефтохим ще местим. Накрая, в ранна пролет, яхнахме велосипедите и през девет баира в десети открихме местната сметоизвозваща фирма. Обсъдихме проблема с някакъв човек, който портиера извика и след 2 дена, в ранни зори ни събуди шум от фадрома. Дълго не посмяхме да отворим очи, за да не избяга хубавия сън, но накрая се показах на балкона. И добре, че го направих, щяхме да пропуснем кадъра с извозването на последния боклук

09.2011. Така изглеждаше при пренасянето ни миналата година.

03.2012. Малко след като измихме улицата си сами. Безсмислено, предвид тази купчина.

04.2012. Ура, камъните и сгурта вече ги няма! Можем да действаме с оградата.

05.2012. Не е грандиозен напредък, но входът ни започва да изглежда почти прилично.

С това дойде ред и на подменянето на самата ограда… с което също решихме да се справим сами, някак си. И по възможност без леене на бетон, че нещо сме станали алергични към местния бетонов възел и зацементирането на всичко. Съвсем нормална реакция на хора, които вече 10 месеца където копнат, вадят арматура или удрят на бетон.

Успяхме да опънем 10 метра нова мрежа, да подменим някой стар кол и да вапцам с черна “3 в 1″ боя дворната врата и част от оградата, преди ръждата да е напреднала. И понеже сме малко като ненаиграли си с лего хлапета, купихме (и разтоварихме) 50 бетонни коминки, с които да си направим терасирането на няколко места в двора и 30-тина тротоарни плочки, които да нахвърляме на определени места в тревата като стъпки. И малко дървен материал за сандъци, ама това е дълга тема.

На въпросът “Защо коминки?” – ами защото са доста по-евтини от това решение, а за нашия малък наклон ще вършат същата работа + функцията на бетонна саксия без дъно. Пробно си направихме една тераса с тяхна помощ, насадихме вечнозелените храсти на самата тераса, а в коминките – започнахме с малко здравец и цветя. Краят на “зидчето” още търпи трансформации – т.е. каквото нареди единия, докато си почива от работата за пари, след това другия отива и му го пренарежда по друг начин… така де, ненаиграли си деца. При консенсус в коминката се сипва пръст, посажда се растение и вече местенето й става невъзможно от сам човек (тежи пущината), така че за промяна ще трябва и двамата да действаме в коалиция .

Селекция на плевелите

През есента, поради липса на време, окосихме двора, прекопахме няколкото участъка, където ще се сади нещо напролет, зарихме подарените луковици на нарциси и лалета и боцнахме 5 дръвчета (3 са се хванали). След това хвана големия сняг и студ, който успя да умори дори стайните ни растения и някак си започнахме да се радваме на всичко зеленичко, което успее да поникне в саксиийките, дори и да се окаже плевел.

И докато райграсът на съседите още седи рехав и блед, в нашия двор плъзна дива буйна растителност*. От купените разсади ягоди не излезе нищо, затова пък една голяма част от двора е окупирана от диви ягоди, вече цъфнали. От участъка с глухарчета набрахме за вино, хапнахме салата от листата им и пробвахме панирани цветове (за съжаление се усетихме малко преди да прецъфтят, оказа се доста вкусно). Семена от мента в селския магазин нямаше, обаче в двора е плъзнала някаква дива вариация, която мирише приятно и расте едва ли не и върху камък.

Същата е ситуацията и със здравеца: цяла есен търсех от къде да си откопая малко, напролет съседката ми извади няколко от нейните… и докато ги кътах да не ги уморя след присаждането, открих че из целия двор като плевел се е пръкнал и здравец** .

В момента изпробвам идеята чрез селективно плевене на бучиниш и лепка да сътворя леха с дива мента, здравец, овчарска торбичка, глухарче и още 2-3 красиви ситни цветя-плевели. Почти толкова трудно е, колкото да цепиш камък, като го гледаш съсредоточено. Предвид, че оградата ни в тази част е 30 метра, лехата поне 10, стъпва се само на определени места, а след 1 час стоене в изкекерчена поза (навремето това го наричаха каланетика) съм хванала такава грандиозна мускулна треска, че все едно съм прекопала целия двор с черпака. За нерваци като мен, за които и фитнеса, и медитацията са губене на излишно време в правене на нещо скучно, селективното плевене се оказа чудесен заместител “2 в 1″.

Четох някъде, че при организиране на двора и градината е добре поне около 20-30% от растителността да се остави аборигенна. Е, при нас ще е постижение да е само 70%… като компенсация за съседските дворове, където местните видове изобщо липсват. И докато не проуча всяко едно диворастящо стръкче какво е и за какво може да се ползва.

И малко успехи с културните видове

Не беше нарочно, просто така се случи, че Прасунсен се захвана с отглеждането на разсад за храна, а аз – с билките и подправките. И докато моите успехи се измерват само с успешното поникване на лавандула (втори опит в гърнето на вещицата), мащерка (купено за майтап “цвете в кенче”, което взе, че поникна), копър и магданоз, то при Прасун нещата са сериозни: ядем собствени репички и лук, марулите почти са станали с подходящ размер за салата, еравната е пуснала хубави зелени листа, грахът извива стебла, царевичките и слънчогледа са щръкнали 10-тина см над земята. Благодарение на ината му имаме и спанак, покарали са тиквички, расте тиква цигулка… а и от краставиците и доматите има някакъв шанс да излезе нещо.

И явно му остават сили за още, защото се насочва и към ресора ми. Две малки рошави храстчета къри получиха своето оградено с камъни кръгче и като че ли се чувстват добре. От саксийките с разсад и надписи “розмарин”, “салвия”, “кимион” и “маточнина” и този път излезе само коприва, здравец и нещо неизвестно***.

	Малко от импровизираните лехи на Прасунсен. Мрежата откъм дерето има за цел да спира кози, кокошки и трифиди да унищожат продукцията ни
	Храстчетата къри, поръчани от hrasti.com и току-що присадени.
	Най-сетне баба Вихронрав се смили и ми отпусна няколко стръкчета лавандула. Не смея да ги присадя, докато не отгледам още.
	Не е голямо постижение да отгледаш мащерка, но това цветенце поникна през декември, изкара зимата при 0 градуса в стаята и в алуминиево кенче.

___

* Беше плъзнала буйна растителност. Гостите ни от миналата седмица старателно оплевиха всичко откъм входа, а съседа ни окоси част от полянката ни, за да храни козите си. Страдах 2-3 дена, но се примирих.

** Знаете ли колко вида здравец има? Оказа се 422, от които само 1 мирише на това, което познаваме като здравец. И аз не го знаех, а нямаше и да разбера, ако просто бяхме платили на някой да мине с косата из целия двор.

*** Традиционно при нас това неизвестното се кръщава “Плевелчето Чушко”, получава си лична саксия и умерени грижи. И собствена приказка

Очаквахме този момент още от есента, когато дойдохме тук. Грижливо пазихме недокосната ливадата глухарчета в задния двор: от градинските ни ботуши, от косата, от съседските кози и кокошки. Дълго се опитвах да стана рано, докато по цветчетата има роса и накрая просто излязох с кошничката в жегата и набрах количество за около 1 литър. Внимателно спазихме етапите от рецептата и този път се сетих да ги заснема всички.

И идилията беше дотук

Чудех се дали да пускам този пост, но понеже мернах в блогосферата, че и някой друг е правил такова вино – вече мога спокойно да си призная: нашето за директна консумация не става. Кисело е като оцет , а алкохолния градус не мога да измеря – явно има малко по-едра утайка, която е минала през тензуха и задръства виномера ми.

И понеже не знам дали догодина ще се опитвам отново да правя алкохол от глухарчета (химиците в семейството здраво ме наплашиха с разните съединения, които се получавали при неправилна ферментация и ефектите върху различните органи на тялото, ама те моите по принцип така могат да те откажат от всяка храна) – замислих се за всякакви

Алтернативи за консумация на глухарчета

• Салата от млади листа на глухарчета: ползват се като марули, води се доста полезна пролетна храна. По-старите листа нагарчат, но на мен това не ми пречи.
• Панирани цветове на глухарчета: идеята за това (заедно с уверенията, че е много вкусно) дойде от @Roguegater. Ние за по-бързо си направихме омлет с последните жълти глухарчета, които успяхме да наберем в двора и беше доста приятно ястие. Догодина ще е сред основните ни мезета за април
• Запарка от цветове (рецептата взех от блога на Късна Пролет): заливат се 15 цветчета с около литър вода, похлупва се и като изстине се пие като вода.

И идеи за какво да ползвам моя киселяк (понеже след толкова чакане и труд ми е жал да го изхвърля, а Прасунсен опита една глътка и се отказа, така че съм сама в усилията си да изпразня бутилката):

• Коктейл Бредбъри: 1/3 от много киселото ми вино от глухарчета, 2/3 тоник, лед, коктейлни аксесоари според вкуса.
• Глътка от виното чудесно ароматизира и прави приятно кисела газираната вода, която пия вместо безалкохолни. Знам, че газираното не е полезно, ама ми писва голата вода и чая, а разните фрешове са си калорични.
• И естествено – вместо лимон или оцет в салатата.

В началото бяха двата велосипеда, които заемат досадно много място в и без това малката хол-трапезария-работен кабинет. После започнаха да се появяват лопати, мотики, гребла, вили, коси, тримери, кофи, кухи поцинковани лейки, леки пластмасови лейки, маркучи за поливане и макари за навиването им. Разни бои, лакове, разтворители и четки за тях. Кашоните от пренасянето на всичко това. Саксии за разсад, бурканчета, алуминиевите кенчета за експерименталната соларна инсталацийка, която ще си правим някой хубав ден.

И изведнъж мястото в къщата свърши и започнахме да подритваме кашони с предмети навсякъде, а малкото 2 кв.м. складче (което по идея трябваше да е долната тоалетна) се препълни догоре и отвориш ли му вратата върху теб се изсипват камари вещи. Така де, крайно време е да спретнем и една барака в двора.

Мястото

Триъгълната форма на парцела доста ни ограничава откъм местоположение, но май открихме перфектното място: залепена за едната стена на къщата, където така или иначе имаше да се довършва една зарязана за по-добри времена стена при основата.

Другата причина да бързаме с бараката е, че ни писна от тази кочина отпред. Нямам снимка на фасадата, на която да няма някакви струпани материали или боклуци… неоправената стена ги привлича като магнит . Колкото и да не ни се иска да наливаме още бетон, за тази стена отпред ще се наложи, както и някакви прости ивични основи за бараката.

Идеен проект

Поради спецификата на терена и особените ни нужди, бараката е разделена на 2 части:

• Голяма барака с двойна врата за велосипедите, в която ще наредим и полички за щайги с покъщнина (празни бутилки, буркани), както и за някакви останали материали и вехтории.
• Малка барачка тип “гардероб” с отделни двойни врати, в която ще съхраняваме лопатите, мотиките, саксиите и т.н. – все неща, които трябва да са ни удобно под ръка за градината и ако ги оставим в голямата, всекидневното им вадене и прибиране ще предизвиква хаос.

 

Отваряем прозорец няма да има (излишно е при тези врати), но за да осигурим дневна светлина в широката част съм предвидила решетъчна стена (подобно на тази), от вътрешната страна на която ще закрепим цветен поликарбонат и ще изолираме по краищата, за да не влиза студ в бараката.

Покривът ще е с ондулин, а не с битумни керемиди… основно заради по-лесното му поставяне. Дали ще успеем да открием зелен ондулин в Своге е малко вероятно, така че и заради това крайния резултат предполагам доста ще се различава от идеята ми. Намерих някакъв онлайн магазин за подходящ обков на прилична цена (уж ковано желязо), така че и това няма да се наложи да търся в бедничките на асортимент местни магазини.

Направих по-подробен проект на конструкцията основно за собствено забавление и за груба представа колко материал би отишло. С майстора сме се разбрали да се стреми да се доближи до външния вид, а конструкцията, ако се налага, да си я преизчисли така, че хем бараката да е стабилна, хем да не я оскъпим с излишно количество дървен материал.

 

Реализацията

Нямаме никакво свободно време, а и ни липсва опит, познания как да избираме читав дървен материал и още куп инструменти, за това се отказахме да си я правим сами. Препоръчаха ни местен майстор, почти съсед и работата вече започна – копа се мощно и се изля бетон на поразия. Ама за това ще пиша, като понапреднем в реализацията

10-тина дена по-късно два от етапите по градинската барака вече са готови: основите и конструкцията. И въпреки че се наложи да променим малко идеята от проекта в движение… доволни сме, получи се доста добре.

Етапите

Чисто като работа основите и конструкцията отнеха 5 дена, колкото ни бяха обещали. Общо като време ни отне 2 седмици (технологично забавяне при съхнене на бетон и импрегнирането на дъските на покрива, търсене и доставка на подходящи материали, други ангажименти на майстора и момчетата от бригадата). Не бързахме за никъде, така че забавянето беше добре дошло – успяхме да огледаме добре всеки етап и да обмислим следващия.

Добутахме бараката до състояние “основи, покрив и конструкция”, като мацането с импрегнанти и лакове ще си го направим ние (една ръка безир вече ударихме обилно на всичко дървено). Разните дребни фугички между бетона и дървото запълних с монтажна пяна. Вероятно сами ще направим и пода в бараката от тротоарни плочки, като идеята е 1-2 реда плочки след време да сложим и като пътека пред нея.

Основната разлика между проекта и реализацията се получи от денивелацията на парцела: идеята ми беше да минаваме по диагонал през тясната част на бараката, за да стигаме до другия край на двора, обаче за да може да стане точно така, трябваше да разкопаем и терасираме още поне толкова от поляната. При такъв обем изкопни работи (които в нашия случай вече могат да се правят само на ръка) започваш да се чудиш има ли смисъл от спестяването на няколко крачки… и решаваш, че няма . Печелим една стеничка завет, където можем да разположим “квартирата” на котката.

Другата разлика е, че сме на път да се откажем от прозореца, който си бяхме харесали (не сме намерили още дърводелец за по-фините работи) и мъдрим дали да не закрепим поликарбонатната плоскост на някой от малките триъгълници. Този проблем ще го решим, когато решим и въпроса с вратите (готови според нашите размери и виждане няма, а пак опираме до дърводелец, който да ги направи).

Все още стои открит въпроса “сайдинг или боядисано влагоустойчиво OSB”. В крайна сметка ще зависи от цената и наличностите в местните строителни магазини. И тук стигаме до въпроса с

Материалите

В Своге и околностите трудно ще намерите качествени материали на добра цена. Предварително знаехме, че няма шанс да намерим тук дървен материал, подходящ за изработката на барака от този безстрехов тип, за това не съм и мислила подобна конструкция, но… проблемът се оказа доста по-сериозен.

Тук няма да намерите екстри от сорта на добре изсъхнал дървен материал, за вакуумно импрегниран изобщо не се споменава. За импрегнанти на водна основа в местните железарии изобщо не са чували, за бои и лакове на водна основа също. В един единствен строителен магазин в центъра имаше марка тонирани лакове на водна основа на 14 лв кутийката, което тутакси обезсмисли покупката: онлайн поръчката от Лакпром за всички импрегнанти, лакове и бои, които ми трябват за къщата излиза по-евтино от кутийките лак, които ще ми трябват само за тази барака, ако ги купя от тук.

Никога не правете като нас: купуване на строителни материали от свогенското “Топливо”. От там взехме част от материалите за покрива и ондулинът се оказа с повреди от неправилно съхранение. След сума ти разправии заменихме част от повредените платна с по-малко повредени (защото всичките им материали се съхраняват зле в мръсни влажни складове и просто нямаш голям избор) и аз загубих 2 часа в почистването и преглеждането им, но просто ни беше писнало от операцията “обикаляне по складове и ръсене на пари”, за това се отказахме да ги подменяме изцяло с нови от друго място.

Абсолютно всички материали, свързани със строителството тук са по-скъпи от това, което ще намерите в строителните хипермаркети в София, така че си струва човек да отдели време, за да пресметне и поръча материалите си с една обща доставка от там. Ние нямахме подходящо място за складиране на едри неща, а пролетта (когато обмисляхме бараката) беше дъждовна и за това се подлъгахме да ползваме местните магазини, но го отчитаме като грешка.

В замяна на това лошите материали се компенсират от

Майстора

Тук местните майстори явно са свикнали с дефицита и некачествените материали и успяват да направят “от нищо – нещо”. Този път случихме на човек, който си разбира от работата, успява да организира добре хората си и да подбере сред местния недоимък по-свестен дървен материал (ондулина си го купувахме сами с Прасунсен, така че човека нямаше вина за проблемите с него, ама се постара да го сложи така, че дефектите да не пречат).

Понеже си работим от къщи и цялата дандания около строителството на бараката ставаше буквално под прозорците ни: хората се стараеха да работят без да ни пречат и почистваха старателно в края на деня, за което сме много благодарни. (Повечето снимки са правени в обедната почивка и се мяркат нахвърлени материали и инструменти, но вечер всичко отиваше по местата си.)

Мерак ни беше да свършим нещо по бараката и сами, та ще се опитаме да сложим ламперията по стените поне и плочките на пода, но ако “запецнем” или времето ни е кът, ще потърсим отново същия човек за дървениите, определено сме доволни.

Цената

Понеже в предния пост коментирахме колко би струвало да си сложиш готова сглобяема барака от някоя фирма или да си правиш всичко сам, пускам ориентировъчни разчети кое колко ни е струвало до тук.

Материали: общо 850 лв

• дървен материал – 350 лв,
• за бетона (торби цимент, транспорт и т.н.): 210 лв,
• ондулин: ~100 лв,
• мушама за покрива, пирони за ондулин, водосточна тръба, улуци и крепежни елементи за тях, ламаринените лайсни за покрива и 3 кутии лак, че се сетихме в последния момент да искаме да импрегнираме с нещо дъските на покрива преди слагането на ондулина + четки – останалата част от сумата.

Труд: общо 450 лв за майстора и няколко души бригада.

***

С вратите, ламперията и плочника сумата със сигурност ще доближи и надмине 2000 лв, но при готовите сглобяеми бараки в цената не влиза основата, а и няма как да пасне плътно и да обхване цялата налична стена, така че…

Четирите дена почивка (два от които път с камили… така де, БДЖ) минаха. Гледам си снимките от 2-те населени места, където се шматкахме в жегите и се чудя защо преди 4 години, на предното ми идване тук съм пропуснала да спомена впечатления. А то не е като да няма.

Добрич е град, където човек може да изкара една доста приятна няколкодневна отпуска. Спокойно, много зелено, с широк пешеходен център, доста приятни места за хапване и пийване. И достатъчно места, където жените да блеят, а мъжете да нервничат – за всички, които не могат да си представят почивката без пазаруване – магазини бол. През 2008-ма, когато за пръв път ходих в този град центъра се ремонтираше и не беше толкова спретнато, но сега ми се стори различно – по-курортно някакво. Почти като в любимия на сърцето ми Бургас

Единственото непроменено нещо е архитектурно-етнографският музей „Стария Добрич” – дълбоката сянка на дърветата, тишината, каменния плочник и белите варосани магазинчета са си същите като преди.

Момичето с шевиците

Разходка в събота из “Стария Добрич” не е добра идея – част от магазинчетата не работят, а други затварят по-рано. Отново не успях да пия сироп от сиропчийницата – онези странни съоръжения  от детството с месингови тръби, кранчета и яркоцветните сиропи в стъклени буркани. При следващата визита там ще включа непременно и делничен ден, защото определено си струва да се види всичко.

Всички дюкянчета ми бяха интересни, но май при момичето с шевиците се задържах най-дълго и се върнах няколко пъти. Нямах нужда от нищо, но си тръгнах с кръгла чантичка от кадифе, вълна и плетени гайтани за зимното палто, като платих доста скромна сума за огромното количество ръчен труд в нея.

Дюкянчето с шевиците си има страничка във Фейсбук. За останалите забележителности в музея на открито инфото е много оскъдно – има по няколко думи и снимки в официалния общински сайт, в официалното туристическо недоразумение и в разни частни информационни портали.

Тотемите в парка

Парк Свети Георги в Добрич е един от най-старите в България, открит е през 1867г. Принципно градските паркове са мястото, където мога да убия един цял ден, а има ли локва (река, езеро, море) и повече. В този имаше 2 от 3 – през парка минава “Сухата река” и има плавателно изкуствено езеро, а на нас ни бяха останали само 2 часа привечер. Но това, което има само в този парк са дърворезбованите върху отрязани сухи дървета тотеми. В смисъл… може и другаде да има подобни, но няма да са същите – всяко украсено с резба и грънци дърво беше само за себе си.

И докато ми обясняваха, че интересното изкуство е безвъзмездно дело на някакъв ентусиаст, с разрешение на парковата управа… взехме, че го срещнахме. В действие, дълбаейки поредното дърво (видео има тук).

Пищов-къщи в Стефаново

Неделята прекарахме на вилно гости в село Стефаново. И въпреки че сме ходили вече там преди 4 години и шматкахме с фотоапарат надлъж (повече, защото е дълго) и нашир (само няколко улици) из селото, успях да забележа особености от селския пейзаж, които съм пропуснала предния път.

Повечето по-стари къщи бяха с някаква по-специфична и непривична за мен архитектура, различна от планинската. Зачудих се дали няма някакво румънско влияние и попитах стар добричлия… оказа се, че това са типови проекти за селски къщи от 60-те и 70-те, по които са градени селата на калъп. Или по-скоро “на пищов”, защото погледнати в равнина на скиците, точно на това напомнят.

Предимно едноетажни, този фасон къщи лесно се дострояват с някоя друга стая при увеличаване на семейството. Просто удължаваш дръжката или дулото на пищова . Малките прозорчета при кара-тавана горе служат за вентилация: напролет ги отварят, за да се махне влагата от таванското и се затварят наесен.

Май достатъчно впечатления за толкова кратка почивка.

Съседите ни поканиха на квартален празник – от години на 8-ми се правело курбан за раждането на Богородица. Сега… ние с Прасоний принципно друг култ изповядваме, пък и от няколко години мръвка не ядем, но като люде отворени за чуждите вярвания и обичаи, а и уважаващи много съседите си, зарязахме недовършената барака, облякохме новите дрехи, награбихме фотоапарата и поехме към кварталната църквичка, която на всичкото отгоре ни е и съвсем наблизо.

Не бяхме ходили до сега ни на курбан, ни на събор и не бяхме много наясно с програмата и какво да очакваме, та разказът ще е в картинки

Улицата, която обичайно изглежда като в горната си част започна да се пълни с хора и коли.

До мястото на събитието предприемчиви търговци бяха опънали обичайните шатри: джунджурийки за децата и бира със скара за възрастните. На бирения щанд мярнахме познати физиономии – собствениците на кварталното магазинче за хранителни стоки – и с далеч по-леко сърце си поръчахме пиенето.

На поляната хората започнаха да се редят в кръг и пред всеки имаше някаква съдинка – баки, кофи, бидони, емайлирани канчета… кой каквото намерил. Доста от съдовете си стояха на земята без собствениците – хората използваха времето, докато започне ритуала, за да се видят с познати.

Чудехме се как ще напълнят всичките тези кофи, докато не ни заведоха “в кухнята”. Оказа се, че курбанът всъщност са доста курбани, ентусиазирано разбърквани от мъж и жена с огромни дървени лопати. Иска се наистина голям мерак, за да прекараш такъв горещ ден край врящи казани и огън до краката.

Това, което бяхме мислили за странен стар гроб се оказа паметник на Богородица. На него се оставяха запалени свещи за здраве и цветя.

Местният свещенник пристигна и службата започна. Все още не мога да разбера защо не трябва да се ползват микрофони и усилватели в православните служби. Бяхме доста назад и не успяхме нищо да чуем.

Повечето хора бяха донесли и питки. Традицията повелява попа да си отчупи пръв от питката и понеже хлябовете бяха наистина много, нашият се беше въоръжил с нож и действаше доста експедитивно

Традицията май и друго е повелявала, но понеже и аз съм почитателка на Божествения Еликсир в Малки Плоски Шишета, след шеговитото попско подмятане “Ей, намери и ти в кой момент да ме снимаш”, се заклех съвсем сериозно да унищожа компромата. Без да уточнявам кога

След сериозната, дойде ред и на веселата част и майсторите на курбаните тръгнаха да пълнят съдинките.

А след като се поразчисти поляната, започнаха песните и танците. На една компания в съседна къща явно българския фолк се стори прекалено мек, та набримчиха и някакво брутално сръбско. Очаквах хората на хорото да омотат стъпките, ама тц – мешаната музика не им пречеше изобщо.

След този национален музикален двубой ни бръмнаха главите, наливното Пиринско в нас започна да пита от къде да излезе, а и слънцето залезе, та тръгнахме да се прибираме. Младите щели да стоят до късно с музиката. Ние, попреминалите 30-те за наш късмет вече не се числим към младите и се захванахме да правим кисели краставички

***

Хареса ни: има общност на квартално ниво, хората се събират, правят нещо заедно, веселят се, имат си традиции. Църквата, която мислехме за затворена, се оказа работеща (принципно на едно място затворят ли училищата, значи деца няма и до 30 години ще се разминават само старци по улиците… затворят ли и храмовете, пиши го бегало – и старите вече ги няма).

Не ни хареса: чалгата.

Сезонът на зимнината е. Сега… ако имате 5 супермаркета в радиус 200 метра от къщи, не ви пука особено какво ядете и не виждате смисъл да купите скъпи зеленчуци с неясен произход от магазина и да убиете един уикенд в рязане печене и затваряне на буркани – пропуснете този пост. Ние обаче вече имаме градина .

Миналата година в бързината около пренасянето си сложихме само кисело зеле в 2 кутии (събраха се 5 малки зелки и тъкмо ни стигнаха), малко люти чушки и 2-3 сладоледени кутии карфиол с моркови. Просто при опаковането на багажа изхвърлихме празния амбалаж и малко по-късно го отчетохме като сериозна грешка. Тази година подходихме по-сериозно, макар и отново скромно.

(Снимките са от миналата година, когато документирахме ентусиазирано всяка дребна промяна в къщата, включително и правенето на няколко буркана зимнина, но тази есен имаме толкова неща за довършване и толкова нови неща, че туршията я правихме между другото.)

Това са някои от любимите ни рецепти:

Кисели краставички

1. Компотен буркан се пълни с цели или нарязани краставички;
2. Сипва се една равна супена лъжица сол (най-добре морска);
3. За аромат може да се сложи семе от копър или лист от смокиня;
4. Пълни се с вода и се затваря с капак;
5. Проточва се всеки ден една седмица. Може да се разклаща както е с капачката.

Бурканите се държат  на топло 10-тина дни и са готови. Ако се правят през лятото, после трябва да се приберат на по-хладно.

Саламура за туршия и кисело зеле

Ако бурканите са с различен размер или освен краставичките искаме да направим и друга туршия, правим саламура, с която да се залеят зеленчуците.

1. С  едра морска сол се прави концентриран разтвор. Познава се, когато в него пуснем (добре измито) сурово яйце и над разтвора се покаже повърхност, колкото 5 ст.
2. Този концентриран разтвор се разрежда с вода 1:1, т.е. една част разтвор и една част вода се смесват. Най-лесно се мери, като в друг съд се редува да се сипват 1 чаша разтвор и 1 чаша вода, докато получим нужното количество. В разредения разтвор яйцето потъва на дъното.
3. С разредения разтвор (т.е. саламурата) се заливат краставичките или туршията (зелени домати с моркови и карфиол или стъргано зеле с моркови и целина). Със същия разсол се прави и кисело зеле.

Рецептата за тази саламура е от баба ми Радка (майката на майка ми). По този начин са правили туршиите и нейните майка и баба.

Пукани люти чушлета в марината

Понеже огъня рядко ми се отдава, а и живеем в близост до гора, го избягвам. За печенето на лютите чушки ползваме обикновен котлон, чиято плоча е обвита с готварско алуминиево фолио (мразя да стържа печки).

1. Чушлетата се измиват и съвсем леко се опукват (хубаво е да не са прегорели и да останат твърди, така ни е по-вкусно). Нареждат се в буркани с капачки на винт и се добавят малко нарязани на кубчета моркови, чесън и целина (обикновено с целина сме забравили да се снабдим, та и без нея става).
2. Прави се марината от оцет, олио, захар и сол (може да ползвате класическото съотношение, при нас е по-скоро “на око и език”). От подправките слагаме бахар и черен пипер на зърна.
3. Маринатата я кипваме на котлона и веднага наливаме в бурканите. Затварят се добре, обръщат се и се оставят да изстинат. Ако след изстиване капачката е хлътнала, бурканите могат да се съхранява и малко по-дълго, за зимата… ако не – в хладилника за бърза консумация. Тези, последните, много ги обичам.

При нас чушлетата не се задържат повече от 2 месеца, та за по-голям срок на годност не мога да гарантирам.

Вариант с патладжани

Спомням си за една страхотна туршия от патладжани, която съм яла като дете. Правеше я една роднина и за кратко родителите ми се бяха запалили, но престанаха. По спомен:

1. Патладжаните се нарязваха на кръгчета, посоляваха се и се оцеждаха след час. После се пържеха.
2. В буркани се редяха ред патладжани, ред нарязан чесън, магданоз и черен пипер на зърна… и така до 1 пръст от ръба на буркана.
3. Заливаха се с маринатата и се затваряха.

Вариант със зелени домати

Нямам патладжани, но в градината има доста зелени домати, които нямат голям шанс да узреят през следващите дни. И понеже печените на оребрен тиган резенчета зелен домат, заляти с маринатата, останала от изядено бурканче люти чушлета доста ми хареса на вкус, мисля да еспериментирам да направя за зимнина по спомените ми за патладжановата рецепта през уикенда.

Ако случайно се окаже успешна, ще се похваля .

***

П.П. Лютеница не правихме, защото време не остана и си поръчахме от Боби и Гери. Много е вкусна, пробвайте!

Понеже стана много модерно всеки, който е успял да не съсипе даден проект, да учи и останалите как да не съсипват своите… решихме и ние да спретнем един уъркшоп за начинаещи и напреднали в баракостроенето. Или работилница, по нашенски.

Каква ще е ползата за курсистите?

• Получават базови практически познания за ползването на чук, пирони и трион;
• Научават се да завиват дълги винтове в дебела греда без винтоверт;
• “Три пъти мери, един път режи” не е само народна поговорка, а и икономически инструмент за нередуциране на личното богатство;
• Получават почти университетски познания по предмета “Съпротивление на материалите”;
• Успяват да видят смисъла на задачите с греди и опори. Ако не са учили съпромат, ще добият усещането, че от тази дисциплина има смисъл дори и да си PR SEO филолого-маркетолог.

Галерията на отличниците

Малко снимки от уъркшопите ни миналия месец.

Програма по дни и модули

Ден 1:

1. Избор на достатъчно количество качествен дървен материал
   Или защо 4-те вътрешни дъски ламперия в добре пакетиран сноп от 6 винаги са с чепове и/или дървояди.
2. Вертикалът не е по-лесен от хоризонтала.
   Или защо няма значение в коя посока ковеш ламперията, понеже все ще ти е зор да направиш от нея стабилна стена.

Ден 2:

1. За какво служи бащата на половинката?
   Или как да експлоатираме чужд труд
2. Когато ръцете изпреварят ума
   Този модул ще разделим на двете му логични части:

• Умът ми пречи: ролята на сутрешното кафе, биоритмите, от чакра в чакра и нумерологията (водеща Кот);
• Ръцете ми пречат: абе няма значение дали уцелваме, важното е да размахваме чука (водещ Прасунсен).

Ден 3:

От пролетта е започнал ремонт на пътя София – Мездра през Искърското дефиле. Чудесно, живо ни касае, още повече, че част от пътя минава и през Своге. А голяма част от маршрута ни до центъра на търговията, културата и банковото дело в градчето е по същия този път.

Някъде в началото на лятото разкопаха тротоарите и зачакахме с трепет новата пешеходна зона. И понеже все ми се сопват: “Е какво толкова хейтиш, ремонт тече, нормално е да ти е леко неудобно”… малко фото разходка от вчера следобяд – 18 октомври.

Добре дошли в Своге, предстоят ви 2 км приключения. Докато се чудите кой “тротоар” да си изберете, се натъквате на усиления и самоотвержен труд на работниците, които имат реалния шанс да преизпълнят петилетката за 6 години. Какво пък, 14 часа е.

На местните мами не паркираните коли по тротоарите им пречат да не бутат детските колички по улицата, а самите тротоари.

За инвалидните колички ситуацията едва ли се е променила драстично – и преди, и сега на тротоара за тях място няма.

Докато ентусиазирано щраках улицата и подскачащите на дама пешеходци, за малко да хлътна в ей тази шахта:

И тази далеч не е единствената, малко по-нататък се натъкнахме на друга. Ако “снегът отново ни изненада” ще трябва да излизаме до магазина с куче-водач и щеки.

Сега… ясно е, че има ли ремонт на тротоар, ще има отворени шахти, но поне някакво обезопасяване би следвало да има. По този път нощем е доста тъмно и уличното осветление почти не засяга тротоара. Въпрос на време е някой да се пребие в тези дупки. Минаваме поне веднъж седмично оттук и цяло лято точно тези 2 дупки са си все в този вид.

И този ръб не успях да разбера ще се маха ли, още асфалт ли ще се полага и какво ще става във високата част, но в този си вид е предпоставка за ПТП-та нощем.

Три часа по-късно работниците си почиваха от обедната почивка. Или чакаха материали. Или пък заплати, не разбрах. Но щом работниците се подпират на мотиките, значи шефовете им и за чеп за зеле не стават.

А аз го гледам това и се опитвам да си представя проходимостта му след проливен дъжд. Средата на октомври е…

***

Преди време щях да включа в текста фрази от сорта на “престъпна небрежност” и “управленческа некомпетентност”. Всъщност “малък провинциален град” като ключова дума си съдържа всичко.

А, да… пътят се ремонтира с финансиране от европейски фондове. И вероятно има някаква логика в това да разрушиш 2 км тротоар и да го оставиш за довършване идната пролет, но аз не я разбирам.

Градинската ни барака за лопати и инструменти е вече готова. Финалът е малък, защото остана за довършване една малка плъзгаща врата в участъка “гардероб” вляво, където ще е склада за мотики, лопати, гребла и коси, т.е. всичко онова, което през всички сезони извън зимата ни трябва всекидневно.
Стана студено, нямаме повече материали, боята не съхне… и в крайна сметка заковахме парче ОСБ на отвора за врата, за да презимува.

Тротоарните плочки пред бараката също ще ги пренареждаме напролет. Пясъкът не стигна (плочките също), а с пръст от двора ми е трудно да направя подходящите наклони на пътеките и в същото време да не хлопат плочки . Нахвърляхме ги, колкото да не газим в калта. Водосточната тръба е подпряна под някакъв шантав ъгъл, защото ще я местим в крайно дясно. Някога .

Какво направихме дотук:

1. Подробен проект кое как ще изглежда, с размери и количествена сметка (или поне аз така си мислех);
2. Помощ от местна бригада за основите и конструкцията (след което доста неща се оказаха различни);
3. Лятно-есенен лагер, в който се учехме сами да слагаме тротоарни плочки, да ковем ламперия и да напасваме двойни врати.

 И малко детайли,

от които като новобранци в баракостроенето сме някак доволни

• Ъгълчето на прозореца, дограмата, закрепването и изобщо всичко около прозореца. Получи се изненадващо добре: поликарбонатен лист, монтиран при единия противоземетръсен диагонал, с помощта на дървени Г-образни первази за ламперия. Измислихме го и си го направихме сами… вместо предишната идея за прозорец, която отпадна по (хм) независещи от нас обстоятелства.
• Ламаринената обшивка на покрива към стената. Не стана красиво, но отново ни е за пръв път да слагаме такова чудо. Към стената е захваната с едни дълги винтове и дюбели за стиропор, а към ондулина – със специални пирони за ондулин. Както винаги, оказа се, че нямаме подходящи бургии и подходящ инструмент за завинтването и се сещаме за това в събота следобяд. Все пак я сложихме сами.
• Тротоарните плочки. Отвън не успяхме да ги наредим, но вътре в бараката станаха доста равни и здрави. Сефте бърках и бетон, на всичкото отгоре и “на око” (меренето на съставките не го обичам и като готвя), но се получи доста здрав, гладък и без шупли и ронливи участъци.
• А изкопните работи след 5 месеца суша покрай това недовършено “стълбище” ми образуваха мускули на неподозирани места.
• За двойната врата получихме солидна родителска помощ, но след чиракуването смятам, че със следващата ще се справим без проблеми
• Оправянето на разни конструктивни недъзи, като например луфта между гредите на бараката и стените на площадката. На чертеж разстояние между тях не би трябвало да има, но… имаше и това щеше да създава проблеми. Спретнахме временно решение, докато обмислим с какво ще се облицова терасата и какво ще има пред нея. По-късно решихме в този ъгъл да е котешката къщичка (но за нея отделен пост, когато я довършим).

В общи линии всичко отне много повече време от предвиденото. Не вярвах, че едни первази за ламперия ще ми отнемат цял месец, но факт – доставките на подобни “екстри” в местните магазини са нередовни и случайни.

С Прасунсен ползваме текстилни торбички за пазаруване по-редовно от около 3 или 4 години – когато започнаха да се появяват достатъчно големи и евтини в кварталните супермаркети. Преди този момент основно ги колекционирах: поредната месторабота, връчваше ни се нещо рекламно в брандирани текстилни торби, които някак си се оказваха в моите ръце (колегите обикновено не проявяваха никакъв интерес към тях). Аз ентусиазирано си ги мъкнех в дамската чанта до първото им пране и после забравях за тях. И така до следващата.

После във “Фантастико” се появиха едни огромни пазарски чанти от нетъкан текстил с дълги дръжки, които се оказаха удобни за носене на рамо и побираха всичките ни покупки… и изведнъж се оказахме затрупани с такива. Защото струваха левче едната и в общи линии напълно си изплащаха парите за срока си на ползване. А и при тази цена, като забравиш да си вземеш от къщи, винаги можеш да си купиш нова.

Е, в Своге освен една умряла “Европа”, други супермаркети от калибъра, с който бяхме свикнали няма… и торбички за многократна употреба в местните магазинчета за хранителни стоки не се продават все още. И понеже не сме склонни да даваме суми от сорта на 16 лв за пазарска торба, потърсихме си онлайн не чак толкова “уникални, ръчно изработени” и т.н.

Изисквания:

• здрава, по възможност да даяни на пране;
• достатъчно голяма, за да събере половината от седмичните ни нужди;
• дълги дръжки, защото и двамата предпочитаме да носим тежко на рамо;
• като ще даваме малко повече пари от 1 лв, поне да не правим безплатна реклама на някоя фирма, т.е. да не брандирана;
• да не струва повече от 5 лв.

Чанта с отделения за бутилки

Плюсове

Оказа се здрава, добре ушита, с много приличен външен вид. Събира перфектно 6-те малки бирени бутилки в голямото си отделение и 3 бутилки вино в отделните джобове. Струва си цената от 3.50 лв.

Минуси

Малка е за обичайните ни покупки, а и на дръжките им трябва още малко дължина, за да се носи удобно на рамо, когато си със зимно яке. Май ще има повече важната роля да решава проблема с хаоса от бутилки в къщи, отколкото за пазарска чанта.

Карирана чанта с 2 вида дръжки

Плюсове

Два вида дръжки: за носене в ръка и за през рамо. Малко джобче за ситни неща/пари. Подсилено двойно дъно и почти достатъчен за нас размер. Доволно евтина (2,80 лв).

Минуси

Дългите дръжки отново не са достатъчно дълги. Чантата трудно може да се носи през рамо, особено ако си облечен с дебели дрехи и ръката, с която придържаш дръжката остава неудобно високо.

Ултра сгъваема чантичка за забравани

Обикновено аз имам задачата да набутам пазарските чанти в раницата си и също така често ги забравям. Връщането за торбите дори и когато сме почти пред двора е досаден процес, включващ отключването на 2 броя врати и спъването в 1 брой котка, която тренира цирковия номер “зигзаг около краката им”. По тази причина се изкуших за една малка сгъваема торбичка, която да спасява положението в такива случаи – мисля да я забравя някъде по джобовете на якето си.

Плюсове

Заема наистина ужасно малко място в сгънато състояние. Много лека и компактна, има карабинер за носене на колан или може да се ползва като ключодържател. Приятно голяма (на живо повече, отколкото изглежда на снимката). Идеален заместител на найлонова торбичка тип “потник”.

Минуси

Като изключим това, че не става за носене на рамо… май няма. Но пък и в описанието никъде не пишеше, че е с дълги дръжки. Малко по-скъпа (3.90 лв), но отново влизаше в предварително зададената финансова рамка “оправдана цена за 1 брой”.

 И в крайна сметка…

Експериментът ми струваше 10.20 лв за трите чанти и 3 лв за доставката. Не съм разочарована, днес дори ми харесват повече от вчера. Ще ги ползваме и не струваха скъпо, но… май следващия път торбите ще си ги шия аз. Или поне ще им добавям по един комплект дълги дръжки

В края на юни, без да сме планирали изобщо да имаме домашен любимец, се сдобихме с Мърличка Черешкина. Прибирахме се от Бургас, БДЖ, докато изтрамбоваме баира с раниците на гръб беше станало среднощ… а котето се бе свило до оградата, заобиколено от лаещи улични песове. Някой просто го беше изхвърлил – обичайната съдба на женските котки тук.

Пуснахме я в двора на сигурно място, дадохме й малко храна и тя остана (всъщност от следващата сутрин и с багер не можехме да я изринем от двора, но това е отделен въпрос ). Проблемът е, че през зимата тук става доста студено, ние котка в къщи не искаме, а и самата Мърличка удържа да спи в антрето само 1 нощ – вечерта след кастрацията си. Не можеш да вържеш селска котка, разполагаща с половин декар двор, дървета за катерене, дере с безброй приключения и камара местни обожатели да седи затворена в малка къща и туйто.

През лятото котето обикаляше сенките в двора, наесен като истинско клошарче окупира един кашон, но за зимата решихме да й спретнем по-прилична къща. Дървена, с двойни стени и изолация от стиропор между тях. Върху покрива и на пода сложихме изолационна мушама, подът е двоен, със стиропор и фазер. Всички фуги и процепи (освен вратата) са затворени с монтажна пяна. А вътре – достатъчно пластове сложни пространствени конфигурации от любимия на Мърличка кашонен картон (за допълнителна изолация и по-лесно почистване).

Вратата не успяхме да я измислим и направим навреме, затова при първия сняг заковахме 2 пласта опаковъчно фолио на балончета (“пуканки”) като завеса – държи достатъчно топло, а котката може лесно да влиза и излиза.

Къщичката се получи достатъчно защитена и топла, но… не отчетохме колко шум ще генерира външното тяло на климатика в близост до нея. Когато той работи, Мърличка предпочита компанията на селските котараци в бараката за дърва на съседа. А в нейната нова къщурка спи поредното изхвърлено от някой коте, достатъчно отчаяно, за да не се впечатлява от децибелите на климатика и моето “ОткъдеСеПръкнаПъкТиСега?!” и “КъшОтТукГадиноПроклета!”

Хора, кастрирайте си домашните любимци, моля.

(А Мърличка, ако оцелее до пролетта, ще получи нова къща. На тихо място, някъде от другата страна на бараката, далеч от климатика и по-близо до мишето царство – задължение, което странно защо пренебрегва.)

Отдавна планирахме да възобновим еднодневните влакови пътешествия, а каква по-подходяща дестинация от железничарския център Мездра? Тръгване към обяд и прибиране привечер, по много живописния път през дефилето и с достатъчно време за разглеждане на малко градче плюс похапване в местна кръчма. Изчакахме първата суха слънчева събота и потеглихме.

Пътуването с влак точно по този маршрут би трябвало да е доста приятно преживяване, но по всеизвестни причини не ни се получи. Прозорците на влака не бяха мити от поне петилетка и почти нищо от разкошните гледки не видяхме, в замяна на това в толкова топъл ден имаше парно.

Гарата в Мездра, също както и в Своге, си е баш в центъра. Слизаш от влака и вече си на “стъргалото”, което си е известно удобство, ако не живееш точно там.

Прави впечатление, че достолепната архитектура е от 30-те години на XX век. С дарения са построени църквата „Св. вмчк Георги Победоносец“ и училище “Хр. Ботев” в центъра. Някои от по-интересните и запазени стари къщи също са с дата 1932г. Централните части на града са добре озеленени и с удобни пешеходни зони.

Всъщност Мездра е идеален град за велосипеден транспорт – равен и неголям като площ, скромно улично движение и без така дразнещите паркирани по тротоари или на платното автомобили. В центъра на града има табло с вело маршрутите и в околността.

Иначе из Мездра витае някакъв деветдесетарски дух. За кратко пътуване назад във времето е приятно и забавно.

Мездренци изглежда са големи фенове на гроздето, защото пред доста жилищни блокове видяхме асми. Интересно е дали съседите съвместно правят и виното си и има ли дегустация по входове? С Прасунсен още не сме успели да си засадим лозе в двора и почти им завидяхме.
И точно на входа на панелен блок успяхме да мернем един типичен грузински графит – с вино, грозде, достолепни мъже с бради и манастир в далечината .

Естествено, градското пешеходно обикаляне винаги ни докарва неистов глад с жажда и една огромна част от методичното обхождане на улиците е в търсене на подходяща кръчма за чревоугодници, които не ядат месо. И тук вече ударихме на камък – събота, тук затворена пицария, там е просто кафе-бар и не сервират храна… Погледнахме на няколко пъти белите покривки на хотелския ресторант, но доста силно ни лъхаше на Балкантурист и не се престрашихме. Накрая попитахме и ни показаха някаква дървена постройка, срамежливо скрита встрани от хотела. Също здрав деветдесетарски дух, даже музиката и менюто не бяха променяни оттогава . Но ни нахраниха обилно за скромни пари. И пак, по традиция, впечатлението ни от заведението се развали, когато се наложи да разтоварим бирата в тоалетната му.

Хареса ни и е вероятно да повторим Мездра, ако киното в града все още работи.

Признавам си, фен съм на електронните книги. Успях да запаля и Прасунсен, по-удобно ни е с четец, отколкото на хартия и т.н. Обаче тази есен спретнахме бараката и една голяма част от мотащите се материали, инструменти или просто неща, които още не сме готови да изхвърлим, отидоха там. И изведнъж се оказахме с една празна откъм натрупани кашони дневна, в която вече има място за книги и кътче за четене.

Започнахме да обзавеждаме срамежливо с ширпотреба, после спретнах набързо ориентировъчни скици и се обадих на майстора. И хоп, още преди първа пролет се оказахме с достатъчно библиотечни шкафове, за да установим, че не ни достигат книги за тях

“Една година в Прованс” на Питър Мейл* и продължението “Прованс завинаги”  бяха сред първите ни поръчки – стори ни се, че историята на двойка англичани, заменили градския живот в Лондон с този в малко френско селце за особено подходящ подарък за първата ни година** в Своге.

Няма да разказвам книгите, за да не развалям нечие удоволствие, само ще отбележа някои неща:

• “Една година в Прованс” е задължителна за всички, решили да се местят от големия град на село***. Както установихме, има някои общи неща в манталитета и начина на живот на провансалци от 80-те и днешните българи от село . Разликите по-скоро ме натъжават.
  
• Иде ми да поискам телефона на водопроводчика им, мосю Меникючи. Все още не сме открили свогенския му еквивалент.
• Книгите не са подходящи за хора на диета. И за хора, опитващи се да откажат алкохола. За тази година и половина тук добихме приятния навик да обядваме бавно с чаша вино или бира, а след прочита на книгите – оправдание защо го правим.
• В българските (нормални, всекидневни, ценово приемливи) малки кръчми не умеят да готвят и менюто е прекалено еднакво. Предполагам причината е, че не готвят собствениците. Но какво ги кара така безотговорно да се отнасят към подбора на алкохол изобщо не мога да гадая.

* Преди доста време бяхме гледали “Добра година” по книгата от същия автор на кино и май някъде тогава се запалихме по спокойния живот в къща сред разни битово-земеделски проблеми

** Добре де, при нас вече е година и половина. Подаръкът за годишнината беше бараката.

*** С това повтаряне “на село” изобщо не искаме да обиждаме новите си съграждани
Просто къщата ни е в края на квартал в края на града, почти в границите на вилна зона. Имаме по-скоро селски по размер двор, съседи гледат кози, пчели и кокошки, във всеки двор има лозички, зеленчуци, някоя овошка. И когато забележат, че се спускаме с пазарските торби надолу, питат: “Вие в Своге ли ще ходите?” Та така…

Едно от неочакваните предимства на малките градчета е, че всичко ни е под носа, включително и кварталния клуб, в който се помещава изборната ни секция. За пръв път успяхме да се наспим добре в неделя, да закусим обилно, да прегледаме социалните мрежи до обяд, да гласуваме и дори да ни остане време за 4 часова изцяло пешеходна разходка из гората с прибиране по светло. За да полеем прясно засятите в събота насаждения, защото в София може и да е валял съвсем безсмислен проливен дъжд, ама в Своге и капка не капна.

Гъби не видяхме, освен една в средата на пътя.

Принципно планирахме кратка разходка, защото косенето на почти метър и петдесет висока трева и последвалото прекопаване и садене на домати и цветя предния ден е достатъчно уморително и честно казано всичко ни болеше. Обаче равният път предполага сладки приказки и след като подминахме познатата част от пътя се започна с едно “Добре, виждаме какво има след следващия завой и се връщаме…” и така още 1 час.

[ На кръстопът сме - по познатия или по трудния път да поемем. ]

[ Дотук бяхме стигнали предния път. ]

[ Зюмбюл ли си... (всъщност обикновен салеп, както ми подсказаха). Поляната, която не бих косила. ]

[ Започваме да разбираме хората, които не искат да се връщат в Своге, защото им било много градско. ]

П.П. Няма време за дълги и сериозни постове тази година… планирали сме да правим много неща, а времето не стига.

Дворът ни е трън в очите на близки, съседи и минувачи. Принципно сме наясно какво в общи линии искаме: максимално естествена среда, като горска полянка. Селекция от най-готините местни диви видове, които се чувстват добре на тази почва. Няколко лехи с цветя и зеленчуци, за които ще полагаме грижи. Дръвчетата, храстчетата, лозите и останалите трайни насаждения.

На теория звучи просто, на практика не чак толкова готините и откровено досадните местни диви треви се чувстват прекалено добре в двора и успяват да се извисят до човешки бой.
Та вопъла ми “Не пипай дивото!” се спазва някъде до средата на май, а към средата на юни дори и аз съм приела идеята да окося ниско целия треволяк. Но от тази пролет – определено съм решена да проверя какво все пак минава под ножа.

Твърдо разпознати билки

От растенията, които си растат на воля в двора и нямам съмнения относно самоличността им, използваме активно глухарчето и маточината. От листата на глухарчето може да се прави салата, жълтия цвят става за паниране (или както ние го обичаме повече – на омлет), а миналата година дори се опитахме да правим вино от глухарчета. Половин бутилка оцет от него още се мота в шкафа.

Маточината трудно може да се сбърка, заради лимоновия аромат на листата. От нея си правя чай – изстуден е добър и през лятото, но листата се берат преди да е започнала да цъфти. В двора маточината расте на едно единствено място и поради тази причина не пускам чужд човек да коси там. Опитах се да садя “културна” маточина от купени семена, опитах се дори да пренеса коренче от тази в оградена леха, но и в двата варианта няколко пъти неуспешно.

Кукуряк “отглеждам”, защото е красив и е от първите пролетни цветя. Всяка година си самопораства на едно и също място – край оградата. Подозирам, че ако се пробвам да го пренеса в цветна леха, ще претърпя неуспех и просто го пазим при косене.

Лепката, родилната трева и бучинишът са от нежеланите плевели в градината. Не са грозни, просто на нас са ни безполезни и окупират всичко. И въпреки уверенията на Прасунсен, че няма вариант да объркаме бучиниша с магданоз, на мен ми е леко притеснително да го гледам в двора. Иди доказвай после…

Предполагаеми билки

Това са растенията, които аха да назова, ама ми липсва сигурност. Не бързам да ги използвам, но ми се ще да ги запазя някак си.

Това, което наричам “конски босилек” доста прилича на салвията, засадена от купени семена в двора. Пчелите на съседа го обожават и преди да се приберат привечер, почти не може да се ходи спокойно около тези храстчета.

От предполагаемия “теснолист живовлек” имахме доста в лехата с невените, но беше брутално оплевен от роднини . Идея нямахме какво е това растение, не остана време да проверя предварително, не впечатлява с външен вид… но все пак ми оставиха няколко, за да проверя какво е. Надявам се да са достатъчно, за да се размножи пак.

За петопръстника съм по-скоро сигурна и аха да го преместя в горния раздел, но в двора открих и друга трева, доста приличаща на него. Намерих я в един блог  като “планински очеболец” и май според доп. инфо ще се окаже точно това.

За нежния лилав жаблек също щях да съм напълно сигурна, но при ровичкането миналата пролет съм го записала като Vicia tenuifolia (тънколистна глушина), та в крайна сметка не знам кое растение от семейство Бобови окосих вчера.

Търся помощ

За последните няколко треви нямам никаква идея и ще съм благодарна, яко някой ми даде насоки. За предните, уж разпознати също, разбира се .

Миналата година в двора се подвизаваха няколко вида див здравец, тази пролет самоизникна само този. На картинка прилича на пиринейски здравец.

Това, което прилича на лайка няма нищо общо нито с нея, нито с полското подрумиче като листа. Някакви странни широки са, ниско долу.

За останалите нямам съвсем никаква информация, но ако някой ми каже как да се отърва от този противен трън (без химия), ще черпя .

***

Още поне 20-тина растения останаха неизследвани, защото или са били единични бройки, или миналогодишни и липсващи през тази пролет, или снимката съвсем не става за нищо. Вероятно темата ще е с продължение. Поне докато ме мори любопитсство.

Планирах този месец да се отчета в рубриката с кадри от Лондон и 4 исландски града, но още от летището ни подхвана друга вълна. А и центърът на София без автомобили се оказа едно чудесно място за разходка, докато се освобождаваш емоционално от всичко, което ти трови живота напоследък.

Симпатичен, мирен, весел, малко шумен протест. За съжаление май това не е достатъчно.

Попадението, което ми направи деня беше момчето с противогаз и надпис “Не мога да ви дишам”.

Винаги съм се чудела защо “Да изметем боклуците” се възприема толкова буквално, че по протести се размятват метли. Човекът с прахосмукачката определено има подход.

Посланието с тази шапка не го схванахме в гръб, но заради носталгията ни по исландския климат влезе в кадър.

Оглеждахме се за митичните автобуси от Монтана (белким склонят да се отбият и до Своге), но както във вица… не били монтански, а МВР-шки и не карали протестиращи, а полицаи. Отказахме се от пълната обиколка по всички блокирани улици и на Орлов мост се метнахме към най-близката метростанция в гонитба на предпоследния влак.

На въпроса “Защо не протестирате в Своге, а идвате до тук?” отговор: “По същата причина, поради която ходим в София на зъболекар и пазар, ползваме летището и гарата за по-екзотични от Лакатник дестинации.”
Можем да обявим Дреново храсте за автономна зона със същия успех, с който ще направим протест тук. Никой няма и да забележи.